— Не бързайте да подценявате онзи наемник — процеди Никслаус. — Той беше един от най-добрите хора на Винцеслав. Непременно ще е разположил хора в периферията. Оставете двама пазители да търсят.
— Трябваше да отбягваме патрули. Те търсят Тамас.
— Ние ще сме отпътували много преди те да ни достигнат. Върви да помогнеш на останалите. Тръгваме до час.
Преследван от барутни магове, Никслаус имаше основание да напусне бързо. Тамас започна да се обнадеждава, само че логиката бързо му показа, че това е прибързано. Те се намираха на часове път от ловния участък и на половин ден път от Адопещ. Най-вероятно Сабон още не знаеше за изчезването му. И всичко това се основаваше на предпоставката, че Никслаус е позволил на някой да се измъкне. Колко ли на брой бяха придружаващите го пазители? И дали не ги беше изпратил подир Олем, архидиоцела и останалите?
Тамас уморено въздъхна. Дори и ако спасяването му се окажеше успешно, хората му щяха да намерят един обикновен старец, а не барутен маг.
Глава двадесет и шеста
Адамат прекара почти седмица в проучване на Ондраус, преди да си уговори среща с него. Инспекторът почти отложи срещата заради слуха, плъзнал из града тази сутрин: Тамас бил изчезнал по време на лова в Черешовата долина, един от наемническите генерали се оказал предател, в Кралския лес избухвала магия. Никой от тези слухове не се потвърди, затова Адамат в крайна сметка отиде на срещата — макар и съпровождан от неприятното усещане, че работодателят му вече не е сред живите.
При Ондраус той пристигна с петминутно закъснение, защото четирикратно бе минал край дома, без да го открие. Къщата се намираше зад жив плет, обградена от две грамадни имения — при тези обстоятелства лесно можеше да бъде сбъркана за някаква слугинска постройка. Зад живия плет имаше малка градина, прилежно поддържана: нямаше и едно стръкче трева, което да стърчи. Самата постройка издаваше целесъобразност — тя имаше заострен покрив и бе изградена от здрави, но не скъпи тухли.
Вратата се отвори точно когато Адамат повдигаше ръка към чукчето. На прага стоеше възрастна жена със сива слугинска рокля, която ѝ стигаше до глезените.
— Имам среща с…
— Закъснявате — прекъсна го тя.
— Съжалявам, не можах да намеря…
Възрастната жена му обърна гръб и закуцука по коридора. Адамат замълча, преглътна раздразнението си и я последва.
Вътрешността на дома бе също тъй непретенциозна. Върху полицата на камината отсъстваха обичайните дрънкулки, всички лавици бяха прилежно почистени от прах, а единствените книги засягаха счетоводство. Самата камина бе изстинала; пред нея бе разположено кресло. В този салон имаше три врати. Първата отвеждаше до кухня, чийто единствен признак за употреба бе пресният хляб върху масата. Втората врата беше затворена — вероятно спалнята, а третата отвеждаше към кабинета на домакина. В момента той седеше зад малко ъглово бюро, защипал носа си с очилца, и бе потънал в някаква счетоводна книга.
Слугинята се отправи към кухнята, оставяйки Адамат сам да се представи на домакина. За момент инспекторът я проследи с поглед. Дали кухнята изобщо биваше използвана? Отсъстваха миризма на печене или горещината на пещ, хлябът явно бе купен другаде.
Забелязала погледа му, жената затвори вратата на кухнята.
Адамат се насочи към кабинета. Рикар го бе предупредил, че този човек е нещо повече, отколкото изглежда. В момента той изглеждаше като прашасал счетоводител. Макар и най-добрият счетоводител в Адро. Какво можеше да представлява в действителност? Всичко, реши Адамат.
— Закъсняхте — отбеляза домакинът, без да си прави труда да повдига очи.
— Да, за което се извинявам. Бях пропуснал да съобразя, че покрай празника улиците ще са особено претъпкани.
Адамат не си направи труда да споменава, че по време на празника срещите не са честа практика. Нещо му подсказваше, че домакинът не е от хората, които очакват с нетърпение неработните дни.
— Спестете оправданията си и не ми губете времето, инспекторе. Аз не съм се опитвал да убия Тамас. Не притежавам нито времето, нито търпението да отговарям на въпросите ви. Дори и в отсъствието на Тамас счетоводните книги трябва да бъдат поддържани в ред.
Той скриви лице, осъзнавайки, че се е изтървал.
— Значи фелдмаршалът е изчезнал?
Домакинът продължаваше да го гледа остро.
Ондраус беше дребен човек, прегърбен от десетилетия работа зад бюро. Той имаше издължено лице, хлътнали бузи и свити рамене. И беше един от най-известните хора в столицата. Сериозно постижение, като се вземеше предвид, че той рядко се показваше пред публика, никога не бе позирал за портрет и умишлено се опитваше да се дистанцира от всеки, когото срещнеше. Адамат лично се бе убедил в истинността на последното. И също така осъзнаваше, че Ондраус няма да каже нищо повече по отношение на изчезването на Тамас.