— Наистина ли смятате така? — Ондраус повдигна вежда. — Неговите профсъюзи внесоха организираност в производството по начин, който бе недостъпен дори и за мен. Приходите от заводите и мините се увеличиха с триста процента. Попитайте Рикар, ако не ми вярвате. Аз не се противях на работническите съюзи, аз ги приветствах.
И Ондраус махна с ръка, преминавайки към следващата тема.
— Сетне идва архидиоцелът. Той е божи човек; неговите действия са пълна тайна. Никой извън църквата няма достъп до неговите сметки. И въпреки това е видно, че той има разходи, от които и крал би настръхнал. Разходи, надвишаващи постъпленията от службата му на архидиоцел. Често съм се чудил на това.
— Ами вие?
— Очаквате да заподозра себе си?
— Има ли някаква причина, поради която да желаете смъртта на Тамас?
— Тамас харчи прекалено много за армията и шпионите. Но тъй като в момента сме във война, подобни разходи са оправдани. Той увеличи публичните дажби повече, отколкото ми се искаше, но пък това е следствие от наше предварително споразумение. Какво да ви кажа, дори един съсел би управлявал Адро по-добре от Мануч. Поне Тамас се вслушва в съвета ми.
Без да чака да бъде подканян, домакинът продължи сам:
— Ако Тамас умреше, останалите главнокомандващи не биха смогнали да удържат нашествието на кезианците. Кез би завладял Адро, което би довело до повишени данъци. Кезианците отдавна са доказали склонността си да облагат с високи данъци колониите си; достатъчно е да вземем за пример Фатраста и Гурла. И с нас не би било по-различно. Под тяхната сянка положението ни би било по-зле и от времето на Мануч.
Нещата, които домакинът бе казал за Рикар, тревожеха Адамат. Рикар беше председател на работническия съюз, доходоносен пост. Но самият той не можеше да се нарече заможен като Ондраус или Шарлемунд. Той не беше аристократ. Кезианците имаха парите да го превърнат в такъв.
— Благодаря ви за отделеното време — каза Адамат. — Ако изникнат нови въпроси, ще се свържа с вас.
Домакинът отново насочи поглед в книгата си.
— Сам ще намеря изхода — додаде инспекторът.
Без значение дали от страх, Никслаус нямаше намерение да поема рискове: и ръцете, и краката на Тамас бяха оковани; и двете вериги бяха приковани към пода, досущ като в затворническа кола. До него седеше пазител, чието туловище притискаше фелдмаршала към стената на купето. От самата близост на уродливото създание го побиваха тръпки.
Ако не се брояха веригите, каретата бе достойна за един херцог. Никслаус седеше на отсрещната седалка, онази с лице към движението. До него не седеше никой, така че кезианският благородник можеше да се настани спокойно.
Тапицерията на купето и завесите бяха в тон със седалките, но имаха по-скоро декоративна функция: те не спираха шума. Неотдавна каретата бе престанала да се поклаща и сега напредваше по павиран булевард. По честотата на околните коли личеше, че те доближават града.
Никслаус изглеждаше замислен. Той леко шаваше с пръсти, нахлузил ръкавиците си. Може би създаваше някаква невидима магия, или просто скучаеше.
Тамас леко отмести завесата. Навън нямаше какво да се види. Но издрънчаването на веригите привлече вниманието на херцога, който кимна към пазителя. Уродът се пресегна и отстрани ръката на фелдмаршала от прозореца.
Барутният маг въздъхна. Поне погледът му се беше избистрил. В късния следобед на вчерашния ден те бяха напуснали къщата в гората. По някаква причина Никслаус изглеждаше успокоен: вече бе престанал да се тревожи.
Тамас насочи мислите си към себе си и се опита да отвори третото си око.
Барутните магове бяха единствените магьосници, чието влияние можеше да бъде нарушавано по подобен начин. Тамас не знаеше кога и по какъв начин се е стигнало до това откритие. Във всеки случай се знаеше, че златото, влязло в съприкосновение с кръвта на барутен маг, го лишава от способностите му, включително и от умението да надниква Отвъд. За сравнение, отрязването на китките на Привилегирован го лишаваше от способността да влияе върху излъчванията, но не и да ги съзира.
— Аз не съм лош човек — неочаквано се обади Никслаус.
Тамас повдигна очи към него. Херцогът го наблюдаваше със замислен вид.
— Не се наслаждавам на страданието ти, нито очаквам смъртта ти с радост.
— Това не би ми попречило да те удуша с голи ръце, ако получех подобна възможност — каза Тамас.
Никслаус се усмихна разсеяно.
— В такъв случай се радвам, че няма да получиш подобен шанс. — Той замълча за момент. — Мислех си как ли бих се чувствал, ако не можех да използвам магията си. Как бих се чувствал, ако бях изгубил ръцете си и повече не можех да се докосвам Отвъд. Представата беше стряскаща.