— Няма да получиш добра воля от мен.
— Просто исках да знаеш — отвърна Никслаус, — че не правя това от удоволствие. Аз се подчинявам на прищевките на своя владетел. Аз съм обикновен слуга.
— Пак ли беше слуга, когато ми изпрати главата на съпругата ми в ковчеже от кедрово дърво? — попита Тамас. Първите му думи бяха спокойни, но интонацията му в края на изречението изплю думите. Оковите му отново трепнаха. Пазителят го изгледа заплашително.
Никслаус смири урода с повдигане на ръка.
— Да — каза херцогът. — И тогава бях слуга.
— Хареса ти — процеди Тамас. — Признай го.
От всяка негова сричка капеше ожесточение.
— Беше ти приятно да наредиш на палача да я обезглави, както ти беше приятно да ми донесеш главата ѝ, както ти беше приятно да наблюдаваш мъката ми и както ти е приятно да ме гледаш обезсилен сега.
Никслаус се замисли над думите му.
— Прав си — каза накрая той.
Тамас мълчеше, смаян от признанието му. Подобно признание не подобаваше на един благородник.
— Казано по такъв начин… Да, беше ми приятно. И продължава да ми е приятно. Но не заради причините, поради които си мислиш. В случая не става дума за лична неприязън. Просто барутните магове са гнусно петно върху магията. Аз не се наслаждавам на чуждото страдание. Но ме радва фактът, че отстраненият е бил барутен маг. Затова се радвах, когато Ипил нареди съпругата ти да бъде екзекутирана.
— Това не те прави по-малко скот. — Тамас погледна към пазителя. — Ти си същото животно като онези, които са създали него.
Никслаус присви очи насреща му.
— Един барутен маг седнал да ми говори за низост… Ти и твоите подобни сте много по-големи уроди от пазителите. — Той извърна очи към тавана на купето. — Наистина не разбирам хората като теб, Тамас. Може би и двамата с теб си имаме предразсъдъци. — Той изсумтя. — Ако се беше родил Привилегирован, щеше да представляваш забележителен съюзник.
— Или противник — вметна Тамас.
— Не — каза Никслаус. — Нямаше да си противник. Нашата взаимна неприязън се дължи единствено на твоята същина на барутен маг.
— Аз съм адранец — тихо рече фелдмаршалът. — А ти си родом от Кез.
— А адранската кабала щеше да бъде присъединена към кезианската, ако споразумението беше подписано. Както трябваше да стане.
— Ипил наистина ли очаква да завладее Адро?
Никслаус го погледна изненадано:
— Разбира се.
В погледа на херцога отсъстваше и капчица съмнение. Арогантността му дори отказваше да признае съществуването на алтернатива.
— Откакто пристигнаха новините за твоя преврат, аз не спирах да се чудя — продължи херцогът — какво те е накарало да го сториш? Дали е било отмъщение? Или искрено вярваш, че защитаваш интересите на Адро?
— Ти искрено ли смяташ, че е в интерес на Адро да скланя глава пред Кез? — контрира Тамас. — Не, не е нужно да ми отговаряш, отговорът се вижда върху лицето ти. Ти си също тъй сляп като другите марионетки, които изпратих на гилотината. Нима не четеш вестници? Не си ли чул за гурланските бунтове? Известно ми е, че си почувствал жегването на въстанието, когато Фатраста се е вдигнала на борба за независимост.
— Слепи глупци — каза Никслаус.
Фелдмаршалът продължи:
— Светът се променя. Хората не са родени, за да служат на своите правителства или владетели. Правителствата съществуват, за да служат на народа. Затова хората имат право да определят пътя им.
Херцогът го изгледа презрително.
— Това е невъзможно. Не е работа на паплачта да взема решения.
— Никой народ не може да властва над друг — каза Тамас.
Никслаус събра пръстите си в пирамида. Извършен от Привилегирован, особено носещ ръкавиците си, този жест не беше без значение.
— Ти или се занасяш с мен, или наистина си много наивен. Самият ти си служил в Гурла, във Фатраста и в още половин дузина дивашки земи, чиито територии Деветте са колонизирали. И селяните, и диваците се нуждаят от твърда ръка. Също както Адро и барутните магове.
— Изглежда, че двамата с теб сме научили различни неща от едни и същи експедиции — каза Тамас.
Изражението на Никслаус показваше, че той не се интересува от наученото от фелдмаршала.
— Кой ме предаде? — попита след кратко мълчание Тамас. Той трябваше да достигне до отговорите.
Херцогът отново го погледна.
— Нима очакваш, че ще рискувам да ти кажа? — Той поклати глава. — Може би когато острието на гилотината се издигне над теб, ще ти прошепна името. Нито секунда преди това.