Пазителят беше притиснал ръце към стените на бясно поклащащото се купе, безизразен. Тамас бе принуден да залита, обездвижен от веригите си, и да изскимтява всеки път, когато болката пронижеше крака му.
Уродът надникна през прозореца.
— Почти стигнахме. — Той извади ключ и въпреки мятането на каретата успя да отключи веригата, придържаща Тамас към седалката. Но оковите на крайниците му не сне. Наместо това размаха ножа и каза със силен акцент: — Създадеш ли ми проблеми, ще го забия в гърдите ти.
Каретата спря. Коларят скочи и отвори вратата. Пазителят се извърна с намерението да слезе — и застина.
Още в следващия миг уродът се извърна към Тамас, замахвайки. Фелдмаршалът улови замаха с веригата, съединяваща китките му, и отмести острието. В следващия момент той отхвърча по гръб върху седалката, връхлетян от внезапно замайване. Дори болката в крака му остана далечна пред това усещане.
Трябваше му момент, за да приседне. Всеки милиметър движение донасяше несъразмерна агония. Кракът болеше. По лицето му се стичаше кръв: излизаше, че все пак не е могъл изцяло да избегне ножа. Миризмата на барут му върна част от силите.
Пазителят беше изчезнал. В стената на каретата зееше огромна дупка, съвпадаща с тялото му. Самото то лежеше на земята, а единият крак все още стоеше на стъпалото, прикован от отхвърчала отломка.
Олем тъкмо поставяше преносимото си оръдие на пода на купето. Отървал се от тежестта, той погледна към Тамас.
— Все пак съм откраднал правилната карета — каза той.
Телохранителят му помогна да слезе. Каретата бе спряла в пространството между две тухлени постройки. Миризмата на море и звукът на вълните показваха, че се намират съвсем близо до водата. Само след секунди уличката се изпълни с адрански войници. Един от тях се опита да пренесе тежестта на фелдмаршала върху себе си, но Олем го прогони.
— Къде е Сабон? — попита Тамас.
— Преследва Привилегирования, заедно с Влора — отвърна Олем. Той изглеждаше уморен. Нима това беше възможно? — Негодникът търти да бяга, когато видя бройката ни.
Дори самият Тамас се удиви, когато още войници се появиха в уличката. Наоколо имаше и други.
— Да не си довел целия гарнизон?
— Всички, които бяха наблизо — отвърна сержантът.
— Как успяхте да ме намерите?
Олем се усмихна и погледна към краката си. Едва сега Тамас забеляза кучето, отпуснало глава върху предните си лапи и насочило огромни очи към него. То леко помахваше с опашка.
Безмълвен, Тамас се приведе, въпреки болката, и потупа Хруш по главата.
— Това е невъзможно — каза той, когато отново можеше да се довери на гласа си.
— Сабон дресирал Хруш да ви намира при каквито и да било обстоятелства. Обучавал го още от пале. Помагала му една вещица северно от университета, чиято чудатост ѝ помагала да дресира животни. Хруш може да ви надуши навсякъде, дори и да се намирате в запечатана кутия насред океана.
— Никой не ми е казвал това — рече Тамас.
— Той умишлено не ви е казал — продължи Олем. — Това е било крайна мярка. И на мен самия също ми се иска да не ни се беше налагало да я използваме.
Под Олемовия поглед Тамас усети, че двата дни гняв, страх и нетърпение го напускат. Телохранителят го наблюдаваше като заблудило се дете, със смесица от гняв и облекчение. Около двамата продължаваха да се тълпят войници. Фелдмаршалът се усмихна благодарно към всички им. След това той припадна.
Глава двадесет и седма
Кабинетът на най-горния етаж на Благородническата палата му се струваше отдавна познат, макар че на практика Тамас го заемаше само от два месеца. И въпреки това помещението вече притежаваше излъчването на дом.
Ръцете на фелдмаршала трепереха, той тежко се облягаше на патерицата си. Помещението миришеше на лимони. Интересно дали то бе притежавало тази миризма от самото начало?
Олем го наблюдаваше от прага. Въпреки неговата специфична чудатост, оказваше се, че той също се нуждае от почивка. Очите му се затваряха; под тях се бяха образували торбички. Брадата му, обичайно поддържана, сега се беше удължила, а косата му беше несресана. В някой обичаен ден Тамас би го смъмрил за подобна немарливост. Но днешният ден не беше обичаен.
Трябва да му кажа да си почине. Какво казваше баща ми? „Когато умреш, ще си почиваш.“
— Така е, сър — каза Олем.
Тамас го погледна.
— „Когато умреш, ще си почиваш.“ Така казахте вие.
— Ти наистина изглеждаш като мъртвец.