— И вие самият не изглеждате особено добре, сър. — Олем с мъка се усмихна. Мимиката не прогони тревогата от погледа му. — Трябва ви почивка. Изкачването на тези стълби едва не ви умори.
Олем бе настоял да му помага за всяко стъпало, като на някои места почти го носеше на ръце.
— Не ми трябва бавачка — рече Тамас. — Предстои ни работа.
Той закуца към бюрото си, но по средата на пътя едва не рухна. Олем веднага изникна край него и го хвана под ръка.
— Седнете, сър. Доктор Петрик ще пристигне всеки момент. — Войникът му помогна да седне на дивана.
Тамас изсумтя и посочи към един от столовете.
— Седни.
— Предпочитам да остана прав, сър.
— Както желаеш.
Той още не можеше да отпрати Олем. Дори на себе си още не можеше да позволи почивка.
— Искам да зная какво е ставало в мое отсъствие. Колко хора научиха за залавянето ми?
— Слуховете се разпространяват бързо — каза Олем. — Боя се, че не ми остана време за потушаването им. Изпратих съобщение до Сабон веднага щом се върнах от лова, и взех Хруш. — Той кимна към кучето, полузаспало в ъгъла. — Шарлемунд стори всичко по силите си, за да предотврати мълвата. Не бих се изненадал, ако някоя от неговите жрици се е разговорила. Зная, че генерал Сабастениен не го е сторил.
— Значи всички са успели да избегнат Никслаус?
Олем кимна.
— Едва не се върнах, когато чух магията — каза той, отбягващ да поглежда Тамас в очите. — Ако искате да ми вземете нашивките, ще…
— Млъкни — прекъсна го Тамас. — Няма да ти вземам нашивките.
— Вие ми наредихте да съпроводя останалите.
— Не си ли го сторил?
— Не съвсем, сър. Избързах напред и ги оставих сами да намерят пътя. Не можех да си позволя да чакам.
— На твое място аз не бих се подчинил на тази заповед. Не мога да виня човек, доверил се на инстинкта си. Освен това ти не си се върнал обратно. Разкажи ми останалото.
Повече от всичко на света Тамас искаше да се отпусне върху дивана и просто да заспи. Но работата не му позволяваше. Той трябваше да се бори с изтощение, болка и гадене.
— Вече се е разчуло за измяната на Рийз — отвърна Олем. — Лейди Винцеслав търси отговори. Слуховете кипят.
— Спри ги.
— Простете, сър? — сепна се Олем.
— Те не са истина. — Тамас с мъка се изправи на крака. Рийз беше добър човек; той не заслужаваше да носи незаслужена вина.
Телохранителят постави ръка върху рамото му, за да го усмири. И каза:
— С очите си видях как той ви отведе.
— Намери ли телата? — попита Тамас.
Олем бавно поклати глава.
— Само кръв. Никакви тела.
— Магията, която си чул, не е идвала от мен. Това са били хората на Рийз, удържащи херцог Никслаус, за да може Рийз да ме предупреди. Той беше изгорен жив.
— Сигурен ли сте…
— В ямите да се продъниш, още не съм си изгубил ума! — изръмжа Тамас. — Да, сигурен съм.
— Щом Рийз е искал да ви предупреди, защо си е правил труда да урежда подобна постановка? Защо просто не ви е изпратил няколко реда? Или не е дошъл да ви посети?
Тамас разтриваше слепоочията си.
— Не си спомням. Помня, че той беше уплашен. И разгневен. По някакъв начин Барат го изнудваше.
— Барат? Явно наистина сте си ударили главата зле… — опита да се пошегува Олем.
— Не се дръж като глупак. — Тамас отново направи опит да се надигне. Новият прилив болка избликна под формата на гореща пот. — Изпрати съобщение до лейди Винцеслав. Кажи ѝ, че Рийз е невинен. — Той замълча за момент. — Доведи ми Барат и Сабастениен.
— Ще изпратя човек — рече Олем и се отправи към вратата.
— Не — спря го фелдмаршалът. — Ще отидеш сам. Не искам никой от двамата да се измъкне. Вземи един взвод със себе си. И още нещо. За момента никому недей да казваш за Рийз.
— Но щом е невинен…
Тамас затвори очи. Трябваха му сили за онова, което предстоеше.
— По-късно ще се разправим с това. Върви.
— Тъй вярно, сър.
Веднага щом Олем излезе, Тамас просъска от болка. Само за няколко минути кракът му се беше вдървил. В моментите, когато не пламтеше от болка, той пулсираше, а когато изгарящото усещане плъзнеше нагоре, фелдмаршалът копнееше за пулсирането. Ветеранът бавно прокара ръце през косата си — отчасти в опит да стимулира мисълта си.
Защо Рийз беше симулирал отвличането му, просто за да му съобщи за Барат? В този момент му се искаше да можеше да притежава паметта на инспектора.
Синът му!
— Олем! — изкрещя той и изчака няколко мига. Олем не се появи. Тамас повтори вика си; един от войниците надникна вътре.
— Какво има, сър?