— Не. Както ви казах, това ми разследване стигна до задънена улица. Някой, който не е искал това да се разчуе, е заличавал пасажи и късал страници. — Това бе притеснявало Адамат още от самото начало. — Информацията ми за Обета на Крезимир идва единствено от Привилегирования Борбадор.
— Което е лошо стечение на обстоятелствата. — Тамас допря пръсти до челото си и леко се олюля. Той наистина не изглеждаше добре. — Не бих искал да се поддавам на истеричност, но не мога изцяло да отхвърля възможността, че в това може да има истина? Да призоваваш богове… Кой си мисли за подобни неща?
— Все пак аз изпратих четвърта бригада — продължи той, махвайки с ръка. — Те трябва да се окажат достатъчни, за да удържат прохода срещу нашествениците. Съжалявам, ако съм прекъснал работата ти, инспекторе. Но исках да ти заръчам нещо.
— Слушам ви, фелдмаршале.
— Ако не преживея тази операция, искам да доведеш разследването си до край.
Адамат бе прободен от тръпки.
— С цялото ми уважение, в такъв случай аз бих погинал няколко часа след вас. Подозирам, че единствено страхът от подозрение все още ме е запазил жив. И по-точно, страхът от вас.
— Ще получиш телохранител — каза Тамас. — Ако умра, справедливостта ще бъде въздадена не от съдебно решение, а от стомана. Седма бригада би ти помагала с готовност.
Тамас наистина очакваше, че е възможно да умре. Страхът на Адамат нарасна. Ако Тамас умреше, всичко щеше да се разпадне, особено при тези събития. Армията щеше да се обърне да мъсти на останалите съветници; всеки щеше да отговаря само за себе си. Сред хаоса, който щеше да обгърне страната, нямаше да има победители. А ако фелдмаршалът оцелееше, Адамат щеше да продължи да го предава, разкривайки информация пред лорд Ветас. Какво бе станало с някогашната му морална непоклатимост? За стотен път инспекторът прецени риска да каже всичко на Тамас и да поиска помощта му. И за пореден път се отказа. Излизаше, че сигурността на близките му е по-важна от честта и морала.
Мислите на Адамат бяха прекъснати от появата на висок и пухкав мъж с дълга черна коса, вързана на опашка. Той пристъпваше с достойнството на владетел, макар да носеше шапката и престилката на готвач. Над главата си носеше сребърен поднос, а от престилката му висеше огромен черпак, достатъчно масивен, за да пръсне нечий череп.
Тамас уморено погледна към новодошлия.
— Михали?
— Донесъл съм ти бульон, с който да се подкрепиш преди операцията, фелдмаршале — каза Михали. — Смятам, че той ще ти помогне да се възстановиш.
Докторът се навъси към Михали.
— Никакви твърди или течни храни — рече той.
— Настоявам. — Михали протегна подноса към Тамас.
— В никакъв случай. Това може да породи усложнения по време на операцията, а…
Тамас махна с ръка.
— Ще се справя — каза фелдмаршалът. — Това не е нищо.
Адамат се канеше да се оттегли, оставяйки Тамас да пие бульона си, когато вратата отново се отвори, този път рязко. Инспекторът разпозна влезлия по-скоро по дрехите, отколкото по лицето. Архидиоцел Шарлемунд притежаваше страховита репутация, и не заради изнасяните от него проповеди. Сред по-ниските прослойки на обществото той не бе особено харесван, нещо типично за архидиоцелите.
— Тамас — поде той, — радвам се да видя, че си добре, само че съм дошъл по работа. Моите хора ми предадоха, че твоите войници отказват да им предадат онзи богохулен готвач. Вчера имало някакво стълкновение, когато дошли да го отведат…
Архидиоцелът замълча и се навъси, когато забеляза Михали, Адамат и останалите.
— Нима Михали е толкова важен? — каза Тамас.
— Ако зависеше от мен, щях да го оставя. За какво ми е един умопобъркан готвач? Но онези от архидиоцелите, които са по-ревностни във вярата, настояват за арестуването му. Те ме притискат, Тамас. Заплашват да оттеглят неутралитета на църквата.
— По-късно ще получиш решението ми.
— Ще трябва да настоя да го получа сега. — Шарлемунд отметна глава и отново погледна към Михали. — Ти си въпросният човек, нали? Богохулникът?
Михали бавно отпусна тепсията си край фелдмаршала и се обърна. Той си пое дъх и прибра огромното си шкембе.
— Аз съм майстор готвач. Към мен ще се обръщаш по полагащия се начин.
— Майстор готвач? — Архидиоцелът се изсмя. Ръката му се отпусна върху късата сабя на колана му. — Тамас, арестувам този човек в името на църквата.
— Вън.
Думите бяха тихи, но въпреки това Адамат имаше усещането, че цялата топлина е била изцедена от стаята. Той се обърна към Тамас, ала не фелдмаршалът бе изрекъл тази дума, а Михали.