Глава двадесет и осма
— Помогни ми да се надигна, идиоте — каза Тамас. — Постави възглавницата там. — Той спря и сграбчи бюрото си, изчакващ завъртелия се около него свят да се успокои.
— Добре ли сте? — попита Олем, дъвчещ края на цигарата си.
— Да. Хайде, давай.
Олем намести възглавница между Тамас и стола му.
— По-надолу — нареди Тамас. — Отлично. Сега леко извърти стола. Нека да изглежда небрежно.
След още няколко уточняващи изисквания фелдмаршалът остана доволен. Той се настани зад бюрото си и посочи към вратата на кабинета. Олем послушно отстъпи в указаната посока.
— Приличам ли на инвалид? — попита Тамас.
— Не.
— Ти се поколеба.
— Имате леко изнурен вид, сър — рече Олем. — Но не приличате на сакат.
— Отлично.
Тамас не смееше да се приведе напред, дори и да поглежда надолу. Слепешком той отвори едно от чекмеджетата и извади барутен фишек. Отвори го с една ръка и изсипа съдържанието върху езика си. Замайването го връхлетя веднага, последвано от причерняване — за момент съзнанието му се затрудняваше да обгърне прилива от възприятия. А вкусът беше селитрен, горчив. На Тамас се струваше като амброзия.
От изтощението му не остана и следа. Болката в крака се превърна в смътно усещане, просто напомнящо, че неотдавна кракът му е бил разрязван и костта — намествана.
— Трети фишек в рамките на един час, сър?
В гласа на Олем се долавяше притеснение.
— Спести си приказките — изръмжа Тамас. — Сега нямам време да се тревожа за барутна слепота.
В действителност той не можеше да се отърси от еуфорията на барутния транс. Нуждаеше се от него. И не можеше да му се насити, като отдавна отлаганите обятия на любима. С наченките на пристрастяване щеше да се оправя впоследствие. За момента имаше по-важни неща. Въпреки барутния транс, един от най-дълбоките, в които бе изпадал през целия си живот, фелдмаршалът почти не можеше да помръдне. Тялото му все още биваше измъчвано от болката, все още умоляваше за почивка — просто умът не го осъзнаваше.
— Разкажи ми за генерал Сабастениен — каза Тамас.
— Сирак — отвърна Олем, — станал част от Крилете на Адом като събирач на куршуми. Те са неговото семейство. Адро е негов баща, армията е негова майка.
— Аз съм чувал същото.
— Той ми помогна да ви открия. Измяната на Рийз го нарани дълбоко.
— Той знае ли, че Рийз е мъртъв? — попита Тамас.
Сержантът поклати глава.
— И ти никому не си казвал за невинността му?
— На никого, сър — потвърди Олем.
— Добре. Покани Сабастениен да влезе.
Бригаден генерал Сабастениен беше един от най-младите офицери в Крилете на Адом, едва двадесет и пет годишен. Но Тамас знаеше, че случайни хора не се издигаха толкова високо сред наемниците. За целта те трябваше да бъдат бързи, интелигентни, храбри и фанатично отдадени на рода Винцеслав и на Адро. И те наистина бяха такива — до появата на бригаден генерал Барат.
Сабастениен беше нисък човек, с тъмна, рошава коса, спускаща се до веждите му. За да изглежда по-зрял, той си беше пуснал бакенбарди. Те наистина му отиваха.
— Радвам се отново да ви видя, сър — каза наемникът.
— Благодаря ти. Разбрах, че си помогнал на Олем да ме намери. — Тамас кимна към телохранителя си и го отпрати. Олем излезе на балкона, а фелдмаршалът трябваше да стисне зъби заради гаденето, породено от непредпазливия жест. И да си припомни да бъде по-предпазлив.
— Помогнах, както можах — рече Сабастениен. — Ако има и друго, с което бих могъл да допринеса, само кажете. Лейди Винцеслав ми даде разрешението си да събера хора, с които да открия предателя Рийз. Той няма да ни се измъкне.
— Наистина има още нещо, което би могъл да сториш.
— Само кажете, фелдмаршале.
— Става дума за нещо дребно. Виждащ ли онзи параван? — Тамас посочи към ъгъла на стаята. Въпросната преграда предоставяше кътче уединение, където човек да се преоблече. — Бих искал да се оттеглиш зад него и да изчакаш.
— Простете?
— Скоро ще разбереш защо. За момента приеми, че това е прищявката на един старец.
Генерал Сабастениен кимна колебливо.
— Сега ли?
Тамас погледна към часовника.
— Да, би било добре.
Сабастениен се оттегли. Минаха няколко мига, по време на които Тамас стоя със затворени очи. Умът му, макар и отделен от болка и умора, които биха отнели съзнанието на обикновен човек, все още се замайваше от барутния транс. Отваряйки очи, той видя Олем на балкона, загледан в летящите над Изборния площад птици. А ако се съсредоточеше, дори можеше да долови ударите на сърцето на Сабастениен иззад паравана. Младият офицер бе спокоен.