— Да. И искам да знаеш, че за теб винаги ще има място в моята армия.
Когато младият офицер излезе, Тамас се обърна към телохранителя си:
— Нека някой да го държи под око.
Олем се навъси.
— Той чу всичко и постъпи правилно. Защо го е грижа, че ще го изхвърлят от Крилете на Адом? В армията наистина няма да получава толкова, но…
— Крилете на Адом не са просто наемници, Олем — прекъсна го Тамас. Умората му започваше да разкъсва барутния транс. Болката преливаше обратно в съзнанието му. — Те са начин на живот. Братство. За тях няма по-голямо прегрешение от това да убиеш свой брат. Дори и в случаите на измяна, когато те лично въздават правосъдие помежду си, екзекуторът носи маска, за да не бъде отлъчен от останалите. С наемническата кариера на Сабастениен е свършено.
Олем насочи смръщването си към него.
— Тогава защо…
Тамас въздъхна. Той повдигна барутния заряд, който още държеше, копнеейки да изсипе и него върху езика си. В крайна сметка го прибра в джоба си.
— Предполагам, ще ме помислиш за жесток. Сабастениен ми е нужен на фронта. Ако той преживее тази война, на тридесет ще е станал генерал. — Той подмина неодобрителния поглед на Олем.
— Нека някой да му предложи да премине при нас, когато бъде отлъчен.
Тамас се приведе встрани и повърна на пода. Той обърса устата си с ръкав и улови притеснения поглед на Олем.
— Сега възнамерявам да си почина.
Олем отиде да доведе чистач. А фелдмаршалът отново се облегна назад, все още долавящ противен вкус в устата си. Ето че се беше погрижил за лисицата в кокошарника. Сега трябваше да открие лъва, примесил се сред стадото.
Нила не можеше да откъсне очи от кръвта по дивана.
Интересно дали самият фелдмаршал Тамас бе прострелял човека, чиято кръв бе оплискала един от придворните кабинети, или бе възложил делото на някого от подчинените си? Тя знаеше, че Тамас е способен да убива, без да се замисли. Та нали с очите си го бе видяла да застрелва гвардееца Бистри.
— Олем, ще… — Фелдмаршалът изникна иззад паравана и спря, когато видя Нила. — Извинявай, не очаквах, че толкова бързо някой ще се появи да почисти.
Да почисти. От тона му излизаше, че късчетата мозък и кръвта по нищо не се отличават от разпиляна храна.
— Простете, сър. — Нила направи реверанс. — Беше ми заръчано да взема униформата ви.
— Разбирам, ти си перачката. Олем! Помогни ми да съблека униформата.
Олем пристъпи вътре, свиващ поредна цигара. Той се усмихна на Нила и изчезна зад паравана.
— Проклетата кръв е навсякъде — каза фелдмаршалът.
— Така става, сър.
— По-внимателно, кучи сине!
— Простете, сър.
— Шибан крак!
— Тук има дама, фелдмаршале.
Ругатните на Тамас преляха в ръмжене. След още няколко мига Олем се появи, понесъл униформата под мишница, и я подаде на Нила.
Брадатият офицер изглеждаше по-различно от онази нощ, в която адранските войници бяха нахлули в къщата на херцога. Сред брадата му личеше сиво и бръчиците около очите му бяха станали по-дълбоки. Нила се беше натъквала на него, но той не беше показвал, че я познава.
— Ще можеш ли да изпереш и завесите? — попита Олем. — Че кой знае кога ще изпратят човек да ги почисти.
— Разбира се — отвърна тя.
Фелдмаршалът отново изникна иззад паравана и закуца към бюрото си. Той се беше преоблякъл в бяла риза и сини униформени панталони. Лицето му беше пребледняло, обезкървено.
Как ли щеше да изглежда то, след като Нила го удушеше в съня му?
Олем откачаше завесите и ги събираше на топка в ръцете си.
— Сър, ще сляза с нея, за да ѝ помогна да ги занесе, и веднага се връщам.
— Не бързай — махна с ръка фелдмаршалът. — Шарлемунд ми е изпратил някаква идиотска църковна разпоредба, която трябва да съм прочел до вечеря.
— И сама мога да ги отнеса — каза Нила, когато двамата излязоха в коридора.
Олем премести завесите под мишница.
— Нямам нищо против да помогна. Пък и фелдмаршалът понякога предпочита да остава сам.
— Ти не си ли негов телохранител?
— По-скоро негов личен прислужник — отбеляза телохранителят, но без горчилка. — Утроили сме стражата на този етаж. Ако нещо успее да преодолее останалите момчета, аз не бих могъл да го спра. Цигара?
Докато слизаха по стълбите, Нила го изучаваше с крайчеца на окото си.
— Да, благодаря — рече тя и прие предложената цигара. Олем веднага се зае да свива друга.
— Ти не изглеждаш от срамежливите — каза войникът. — А момчетата казват, че не говориш много.