Проряза я страх. Защо телохранителят на фелдмаршал Тамас бе разпитвал за нея?
— Аз също предпочитам усамотението.
— Точно каквото съм чувал. — Той помълча за момент. — Не очаквах, че след онази нощ ще те видя отново.
Сърцето на Нила трепна. Значи той я беше запомнил? Тя не искаше да бъде запомняна. Не искаше да бъде разпознавана. Ако той знаеше коя е, може би се беше досетил, че именно тя е извела Яков.
Нила отговори с неопределено кимване, за да не се издаде с треперещ глас.
— Тук изглеждаш по̀ на място, отколкото да переш ливреите в дома на някакъв благородник — продължи Олем. — Роклята ти ми харесва. По-хубава е от предишните ти дрехи.
Тя се опита да си припомни униформата си от дома на херцог Елдаминз. И осъзна, че е забравила вида ѝ. Във всеки случай предпочиташе да насочи разговора в друга посока. Не ѝ трябваше разпит.
— Ти също беше облечен различно тогава.
Олем докосна капитанското си обозначение.
— Фелдмаршалът каза, че не подобавало да има за телохранител сержант. — Той сви рамене. — Аз не ставам за офицер. Никога не съм ги харесвал. Но заплатата ми харесва.
Той свали цигарата си, премести я в другата си ръка и отново я захапа. И спря неочаквано, с което принуди Нила да се обърне към него.
— Какво ще кажеш тази вечер да отидем на театър? — предложи той.
Нила премигна изненадано. Театър? Оказваше се, че интересът му към нея не е проява на служебните му задължения.
Тя не можа да възпре облекчената си усмивка. Олем я прие за утвърдителен отговор.
— Фелдмаршалът настоя да ме освободи за вечерта. Няма по-добър начин да я прекарам, отколкото в компанията на красива жена.
— За мен ще бъде чест. — Тя направи символичен реверанс и му отправи (надяваше се) най-добрата си срамежлива усмивка.
При пералните помещения Олем я остави. Нила започна да търси нещо, което да отстрани кръвта от завесите и униформата. Докато изтриваше петната, тя си напомни, че е дошла тук, за да убие Тамас. Нямаше да позволи на Олем да я разсее или да ѝ попречи. Той беше добър човек, но служеше на противен господар. И Тамас трябваше да умре, преди да е пролял още кръв. Той беше убил мъже и жени. Дори невинни деца. Трябваше да бъде спрян.
Олем бе споменал, че той не е единственият, охраняващ фелдмаршала. Ако тя убиеше Тамас по време, когато Олем не беше дежурен, капитанът нямаше да бъде винен. Да, така щеше да бъде най-добре.
Тя започна да търка петната още по-енергично.
Глава двадесет и девета
Таниел се вслушваше в ритмичния тропот на копита, отекващ по склона. Подпрян на оръжието си, той вдъхна малко барут. Още от късния следобед магът бе наблюдавал приближаването на конника: ездачът идваше откъм кезианската предна база. И носеше бяло знаме.
Пратеник.
— Доведи Гаврил — обърна се барутният маг към Фесник. Младият граничар присви очи към сумрака и с кимване се насочи към вътрешността на крепостта.
На Фесник се бе паднало вечерното дежурство. Таниел бе останал с него под предлог, че му прави компания, ала в действителност имаше намерението да наблюдава възстановителната работа на инженерите и зидарите.
Залязването на слънцето щеше да отбележи края на Фесниковата смяна. Таниел също възнамеряваше да се оттегли по това време и една нощ да се наспи истински. Ако съдбата беше милостива, пратеникът щеше да съобщи, че кезианците се оттеглят.
Планините бяха притихнали. Единствените звуци долитаха от масивната армия, струпана в подножието на склона. Тази вечер врагът не се подготвяше за щурм, също както и през изминалата седмица. Последната битка бе отслабила и двете страни — в продължение на дни те бяха прибирали тела, бяха попълвали запасите си и опитваха да отдъхнат.
Но тази притихналост изнервяше Таниел.
Барутният маг се извърна по посока на доближаващите го стъпки. Това беше Морисей, нарамил мускет.
— Аз съм дежурен за през нощта — обясни той.
Таниел се протегна.
— Дежурството е твое.
Морисей беше мълчалив човек, рядко многословен, но за сметка на това беше отличен другар по чашка. Двамата бяха прекарали много часове във „Виещото вендиго“.
Още няколко минути Таниел остана на стената — достатъчно дълго, за да проследи как ездачът бива пропуснат през портите, а от крепостния град се отделя малка група, за да го посрещне. Сред последните веднага се различаваше огромният силует на Гаврил.
Последвалата размяна на реплики беше кратка и съвсем скоро конникът вече се отправяше обратно.
Таниел завари преговарялите тихо да се съветват. Появата му извърна всички глави към него.