Глава тридесета
Улиците в западната част на адопещенския пристанищен окръг бяха всичко друго, но не и тихи в един и половина през нощта. От пивниците и бардаците долитаха песни и не една компания бе стигнала до заключението, че е редно да пренесе веселието си на улицата — очевидно пияниците смятаха, че небето и случайните минувачи са подходящи слушатели на нескопосаните им стихчета.
Адамат зае позиция в един мрачен ъгъл, повдигнал яката на палтото си, а над очите си нахлузил бомбе, скриващо лицето му от дъждовните капки и погледите. Сусмит изчакваше в друг ъгъл: огромният боксьор по изненадващ начин бе успял да изчезне в една тясна ивица. Погледът и бастунът на инспектора дебнеха, готови да се насочат срещу всеки, достатъчно трезвен, за да го различи в сенките.
Вертепът, разположен срещу тях, изглеждаше скромен на фона на останалите. Неговата клиентела бе по-заможна от обичайното, а на външен вид сградата по-скоро приличаше на месарница. Мястото, носещо названието „Пазарът на Моли“, не приемаше непознати клиенти без препоръка. Неколцина мъже с огромни юмруци и миниатюрни мозъци стояха под един навес недалеч от входа и тихо разговаряха помежду си, треперещи от нощния хлад. Те представляваха охраната на заведението. Двамина от тях вече бяха забелязали Адамат и го поглеждаха мрачно, но до момента никой от тях не беше се приближил към него.
Вратата на вертепа се отвори, за момент разкрила скъпи мебели и черни дантели. Рикар Тамблар спря на прага и отброи няколко монети на портиера, преди да пристъпи сред дъжда.
Рикар вървеше с походката на човек, който е пил много, но не и над нормата си. Той повдигна шапка към групата телохранители. Двама от тях се отделиха от останалите и пристъпиха към него. Тамблар махна с ръка в отговор на предложения му чадър.
Адамат го изчака да се приближи, преди да напусне сенките. Едновременно с това той бутна шапката си нагоре, за да бъде разпознат под мътната светлина на уличните фенери. Двамата придружители на Рикар пристъпиха напред, посягайки към ножовете си. Стоящите под навеса бяха готови да се присъединят: обирджиите не бяха добре дошли край „Пазарът на Моли“.
— Успокой хората си — каза Адамат. — Дошъл съм да поговорим.
Рикар повдигна ръка към мъжагите, а другата притисна към сърцето си.
— Велики Крезимир, ама че ме стресна. Какво има, Адамат?
Инспекторът кимна встрани и сам се отдалечи на няколко крачки. Рикар го последва.
— Знаеш, че по всяко време си добре дошъл в кабинета ми — продължи той. — Вратата ми е винаги отворена.
Тамблар не носеше шапка; трябваше да повдигна длан пред очите си, за да ги заслони.
— Дошъл съм да те предупредя — каза Адамат. — Като стар приятел.
Рикар никога не се отнасяше пренебрежително към заплахите, без значение истински или загатнати, затова инспекторът отпусна ръка върху рамото му.
— Има обстоятелства, които ме принуждават да те считам за главен заподозрян.
Рикар стисна устни, но не каза нищо. Тук се съдържаше най-големият риск. Ако той наистина беше предателят, щеше да насъска хората си срещу Адамат.
— Почисти си къщичката, Рикар — продължи инспекторът. — През Адморието пристигат кезиански шпиони, включително пазители. Тамас не е доволен. Мисля, че за момента той ще мълчи, защото се нуждае от корабите ти, за да пренася войници.
— И какво общо има това с мен? — каза Рикар. Тонът му бе сдържан, но в него се долавяше гняв.
Адамат го побутна по гърдите, за да подчертае думите си.
— Пристанището е твоя територия, приятелю. Тамас знае какво става тук и ако се почувства заплашен, той ще затвори всичко. Цялата търговия с Нови и Юниция, всички твои фабрики и мелници.
Рикар го погледна смаяно.
— Той не би сторил подобно нещо. Все едно да изтръгне сърцето на Адопещ. Целият съюз ще се вдигне.
— Ако реши, че там има врагове, ще го стори.
За момент другият се замисли над думите му.
— Кой друг знае, че си тук?
Сърцето на Адамат трепна. Той стисна бастуна си — нямаше намерение да се предаде без бой. Ако извадеше късмет, щеше да успее да удържи трима, докато Сусмит притича от другата страна на улицата.
— Никой — отвърна Адамат.
— Никой не те е изпращал?
— Дойдох по своя воля.
По време на размисъла си Рикар стоеше загледан в него. Може би не осъзнаваше, но така пораждаше впечатление на човек, преценяващ къде би било най-изгодно да забие ножа си. Адамат се приготви да даде знак на Сусмит.