— Благодаря ти — каза Рикар. — Щом сам си достигнал до тези заключения… Наистина ще трябва да поразчистя. Благодаря ти, друже.
Инспекторът наблюдаваше как Рикар се отдалечава, този път приел подадения му чадър. Стъпките му бяха по-трезви, настойчиви, насочени към някаква цел.
Сусмит безшумно се приближи до Адамат.
— Той вслуша ли се в предупреждението ти? — попита боксьорът.
— Не зная. Не се опита да ме убие, така че поне това е нещо. Но има вероятност да се е досетил за играта ми. Той не е глупак. Ще видим какво ще направи сетне.
— А какво ще правим ние?
— Все още ми остават трима заподозрени, с които да се срещна: Съдържателя, ректора и архидиоцела.
Сусмит се навъси.
— Съдържателя? До него не можеш да се добереш.
— Все ще измисля нещо. — Адамат се постара да звучи уверено. — За момента ще продължим с архидиоцела.
Сусмит направи знака на свещеното въже.
— Това не ми харесва.
Напълно мъдри думи.
— Той вече ме очаква. Срещата е насрочена за утре сутринта.
Млад, нервен на вид жрец стоеше на стълбите на дома на архидиоцела и с очакване наблюдаваше как каретата на Адамат се приближава. Самият дом представляваше обширна вила, не просто едноетажна, а с височина, която не би посрамила и Небесния дворец, ако се намираше в съседство до него. Той бе построен в гурлански стил: със заострени кули, издигащи се над мраморна фасада. Зад облите прозорци личаха сатенени завеси. От едната страна на чакълестата алея се простираха лози. Поляната от другата страна бе отделена за дресировката на коне.
Слизането си от каретата Адамат съпровождаше с размисли за слуховете, че архидиоцелът е в по-голяма степен човек на насладите, отколкото на Бога. Но нима това не важеше за самата църква? Разбира се, срещаха се и истински свещеници: хора, които обичаха Крезимир и ближния и проповядваха мир и братство. Но онези като Шарлемунд се срещаха много по-начесто. Те наистина бяха пламенни, ала този им плам бе насочен към плътта, златото и властта, а не към вярата.
Младият свещеник бързо провлачи крака към Адамат. Той носеше дълга до глезените бяла роба и сандали — одеждите на беден монах, които не се връзваха с това място.
— Аз съм Сиемон — представи се жрецът, свел поглед в краката си, сключил ръце пред себе си.
— За архидиоцела ли работите? — попита Адамат.
— Имам щастието да служа на Крезимир — отвърна Сиемон — като прислужвам на неговия верен слуга Шарлемунд, архидиоцел на Адро.
— Вече имам уговорена среща с архидиоцела — рече инспекторът. — Вътре ли ще чакаме? — И той посочи с бастуна си към вратата.
— Не — отвърна Сиемон, кършещ пръсти. — В момента къщата е много пълна. Далечните роднини на Негова светлост гостуват за фестивала на свети Адом. Вътре гъмжи от деца.
Адамат погледна към един от прозорците. Зад стъклото стоеше огромен мъж, който го наблюдаваше — вероятно един от телохранителите на архидиоцела. Нито се виждаха, нито се чуваха деца. Но пък вилата действително беше огромна. Цяла армия можеше да бъде разквартирувана тук.
Зад прозореца, към който гледаше Адамат, бе дръпната завеса.
— Разбирам — каза инспекторът. Това беше неподобаващо отношение към един гост, пък бил той и неканен.
Сиемон прочисти гърло.
— Пък и архидиоцелът е много зает човек. Ще трябва да отидем при него в параклиса. Заради сутрешната оргия той закъсня за службата.
— Простете? — Адамат бавно се извърна към него. — Сутрешна оргия?
— Точно така. Длъжен съм да ви съобщя, че архидиоцелът не обича да се чувства застрашен. Той ще трябва да остане тук. — Сиемон посочи към Сусмит, който тъкмо слизаше от каретата, още рошав от продължителната си дрямка.
— Това е моят помощник — отвърна инспекторът. — Той ми помага в разследването. И не е заплаха за архидиоцела.
Свещеникът не спираше да мести поглед, който никога не се задържаше върху лицето на Адамат.
— Не ме разбрахте. Вашият помощник е много едър, добре сложен и очевидно е някакъв боец. Архидиоцелът не обича, когато служителите му се заглеждат. Как да се изразя… Той не харесва конкуренцията. По тази причина Негова милост е много придирчив към достъпа на своите гости.
Адамат премигна насреща му. Не харесвал конкуренцията… Той поклати глава.
— Най-добре остани в каретата — рече той на Сусмит.
Боксьорът изсумтя и мълчаливо се покатери обратно в купето.
— Споменахте, че господарят ви закъснявал? — продължи Адамат, обръщайки се към монаха.
Бузата на Сиемон леко трепна.