— Да, заради оргията. Сега ме последвайте. Ще го заварим точно след края на службата, преди началото на следобедните конни състезания.
Сиемон повдигна ръка. Малка открита двуколка изникна от лозето и спря пред тях.
Адамат не можеше да откъсне очи от жената, седнала на капрата. В действителност тя беше по-скоро девойка, на около шестнадесет, с дълга златиста коса, стигаща до кръста ѝ. Тя носеше обичайната униформа, полагаща се на кочияш (риза, шапка и ръкавици), но дрехите бяха от полупрозрачна коприна, а под тях отсъстваше бельо. Девойката му се усмихна учтиво.
— Заповядайте — подкани го тя.
Адамат се откъсна от унеса и се настани в двуколката. Имаше място само за един пътник; преди той да е успял да се обърне към Сиемон, за да се осведоми дали и той ще дойде, двуколката потегли. Жрецът затича редом с нея, непосредствено до теглещото я бяло пони.
Инспекторът притисна ръка към шапката си, за да я предпази от насрещния вятър. Двуколката навлезе дълбоко в лозето, сред работниците. Въпреки нейната бързина и затрудняващата кройка на собствената му роба, Сиемон не изоставаше. Адамат забеляза, че свещеникът се старае да гледа в краката си или право пред себе си. Разбираемо защо.
Работниците, край които минаваха, окастряха лозето или разкопаваха земята. Всички те носеха простовати туники, също от полупрозрачна коприна. Сред тях имаше и мъже, и жени; и всички те бяха млади и красиви.
Как беше възможно да съществува подобно място? Адамат смяташе, че познава всички подобни свърталища в столицата. Тези мъже и жени с лекота биха намерили място в най-елитните публични домове, където биха заработвали по хиляда крана на нощ. Наместо това те обработваха лозето в градината на архидиоцела.
— Вие изобщо не изглеждате на място тук, Сиемон… — отбеляза Адамат. Едва в следващия момент осъзна как са прозвучали думите му. — Не, не искам да кажа, че сте грозен — бързо се поправи той.
За момент монахът се усмихна.
— Разбрах какво имахте предвид. Това е моето покаяние. Ако служа на архидиоцела в продължение на още една година, брачното ми искане ще бъде одобрено. — За момент по лицето му пробяга тревога. — Стига тя все още да ме иска за свой съпруг.
На най-нисшите служители на църквата се разрешаваше да сключват брак; безбрачието се изискваше само от онези, които желаеха да се издигнат по-високо в йерархията. Въпреки това на семейните служители често биваха възлагани покаяния.
А Шарлемунд беше жесток човек, за да поставя подобно условие на своя служител.
— Тази вила винаги ли е била такава? — попита Адамат. — Чувал съм, че това е удивително място, с обширно лозе и конюшни. Не бях осъзнавал, че е тъй… уникално.
Разбира се, той беше запознат със слуховете, като повечето жители на столицата. Но никога не бе се вслушвал в тях. Бе допускал една от дворните постройки да е заделена за бардак. Или че в къщата живеят няколко красиви жени, винаги на разположение на стопанина. Но това… то надминаваше обичайната поквара.
— Да — потвърди Сиемон. — Не става дума за нещо ново. Архидиоцелът си има ред. Посетителите са свободни да си изберат всеки от персонала — без мен — и да правят каквото поискат. Това важи и за вас, все пак вие сте гост.
Адамат почувства как лицето му пламва.
— Не — проточи той, засрамен заради нервния си смях. — Аз съм семеен човек, благодаря.
— Друга част от политиката на архидиоцела е, че онези, които споменат за неговия… персонал… не биват канени повторно.
— Не е възможно той да следи това.
— Повярвайте ми, за архидиоцела е възможно. Той има уши навсякъде.
Инспекторът не можа да сдържи киселата си усмивка.
— В такъв случай разбирам основанието за мълчание. Всички от гостите на архидиоцела ли се възползват от тази любезност?
— Не. Не всички. Но онези, които се въздържат, притежават достатъчно такт, за да не обсъждат видяното.
И достатъчно срам, осъзна Адамат. Никой не обсъждаше видяното, защото не искаше да бъде асоцииран с гнусотиите, вършени на територията на вилата. По същата причина един джентълмен никога не обсъжда посещавания от него публичен дом.
Той свали шапката, за да почеше темето си, и се обърна към Сиемон.
— Излиза, че вие работите в най-големия бардак в Адро — във всичките Девет държави — за да можете един ден да сключите брак с любимата си и пак да останете божи човек?
Сиемон се изкикоти нервно.
— Неведоми са пътищата на Крезимир.
С известна отврата Адамат промърмори:
— Струва ми се, че случилото се с вас е по-скоро свързано с архидиоцела и неговото специфично чувство за хумор, отколкото с бог.