Двуколката напусна лозето и прекоси малка поляна, отвъд която се издигаше параклисът. Въпросната постройка не повтаряше величието на вилата — изграждаха я малки варовикови блокове. Тя беше двуетажна, със заострен покрив и балкон непосредствено над главния вход. Златно въже висеше от балкона.
Адамат с облекчение установи, че наоколо слуги не се виждаха. Той слезе от двуколката и няколко мига наблюдава отдалечаването ѝ, преди да се обърне към вратата. Сиемон го докосна по рамото едновременно с посягането му да отвори.
— Изчакайте, те ще приключат службата всеки момент.
Инспекторът въздъхна.
— На друга оргия ли щях да попадна?
За момент изглеждаше, че Сиемон ще прихне.
— Не. Става дума за обедната служба. Просто изчакайте.
Въпреки думите му Адамат побутна вратата и надникна през образувалата се цепнатина. Параклисът съдържаше няколко редици тапицирани с кадифе пейки. Стените бяха покрити с обикновена мазилка, но за сметка на това полускрити от червено-златни гоблени, изобразяващи как Крезимир се спуска по свещеното въже до върха на Южната планина. Само неколцина присъстваха на службата, макар че параклисът притежаваше поне тридесет места.
Архидиоцелът стоеше в отсрещния край на залата, разперил ръце встрани и нагоре, повдигнал лице към небето.
— От лукавия и нечестивия ни пази, Отче наш, избави ни от злото и приюти нам в царството си…
Инспекторът безшумно затвори вратата и се отмести встрани, облягайки се на стената.
— Мястото ми се струва необичайно пусто.
— Какво имате предвид? — каза Сиемон.
— Архидиоцелът е важен човек. Очаквах да видя повече посетители. Пратеници, чиновници. Такива неща.
— На много малко посетители е разрешено да навлизат в двора. Негово високопреосвещенство приема всички във вилата си. Там действително цари очакваното от вас оживление.
— А аз с какво съм заслужил да бъда изключение?
— Вас лично фелдмаршалът ви изпраща!
Поне един светъл лъч.
— От колко време служите тук? — попита Адамат.
— Две години и седем дена.
Сиемон все така отказваше да го поглежда, но инспекторът вече разбираше причината и не се чувстваше наскърбен. Божият служител се стараеше да се запази чист за предстоящия си брак. Това му желание беше достойно за уважение, дори и ако означаваше, че той рядко трябва да поглежда събеседниците си в очите. Но в подобна обстановка бе разбираемо, че ако иска да избегне изкушенията, трябва да остава загледан в собствените си крака.
— Предполагам, че не излизате много?
— Понякога посещавам града. По възложения на Негова светлост.
Небеса.
— Защо просто не се махнете? Не е нужно да отслужвате покаяние, за да получите стандартно брачно свидетелство.
— Аз съм божи човек. Ако се махна сега, изоставям вярата си. — Ръката му докосна символа на въжето, бродиран над лявата му гръб. — И губя шансовете си да се оженя.
— Значи тя иска да се омъжи за свещеник?
— Много свещеници се женят.
— За първи път чувам за подобно покаяние. Те не траят ли обичайно по шест месеца?
Сиемон придоби измъчен вид.
— Става дума за племенницата на архидиоцела.
Адамат го погледна с искрена симпатия:
— Здравата сте го закъсали.
— Службата приключи…
Едновременно с това вратата на параклиса се отвори. Няколко двуколки заобиколиха сградата и спряха пред нея, за да изчакат пътниците си.
Присъствалите на службата бяха седмина, мъже и жени, облечени в дрехи от коприна, кожа и муселин. Неколцина от тях Адамат разпозна — те бяха заможни търговци. С изненада той откри сред тях и мадам Лорен, негова неотдавнашна клиентка. Тя беше родом от заможно семейство; инспекторът бе искрено шокиран, че тя е преживяла Тамасовата чистка.
Тя дори не го погледна, докато го подминаваше.
Адамат си представи Рикар, седнал в една от тези двуколки. Приятелят му идеално би се вписал на подобно място, макар че би подминал молитвите.
Двуколките се отдалечаваха, но не към портата, а обратно към вилата, очевидно към следващите безвкусни забавления, планирани от Шарлемунд. Адамат смаяно поклати глава.
Архидиоцелът излезе последен и бавно се насочи към посетителя си.
— Добър ден — поздрави инспекторът.
Шарлемунд не обърна внимание на поздрава му. Сиемон забърза да заключи изпразнения параклис, сетне припряно се обърна към архидиоцела, за да му помогне да свали богослужебната одежда.
— Сиемон, лейди Жавор отново заспа по време на службата. Това става за трети път. Погрижи се тя повече да не бъде допускана до вилата.