— Защо? — тихо попита Адамат.
— Никой от тях не е загрижен за добруването на Адро. Рикар е богохулник, използващ безбожния си съюз, за да се укрива от правосъдието. Той взема подкупи от все…
— Прощавайте, вие откъде знаете това?
Шарлемунд се обърка за момент. Горната му устна се сбърчи.
— Не ме прекъсвай.
— Простете.
— Той приема подкупи от кезианците и от престъпните шайки. Той е покварен, зъл човек, от когото Крезимир се е отвърнал.
— Откъде знаете, че е приемал подкупи от Кез?
— Църквата разполага със своите източници. Не е твоя работа да питаш.
— А Ондраус?
— Той се опитва да облага църквата с данъци — каза Шарлемунд. — Душата му е обречена. Той неизменно ми се противопоставя — на мен, един Божи човек! — за всеки въпрос. Той не плаща десятъка си и крие сметките си от църковните счетоводители. Дори кралят не смееше да прави подобно нещо! Заровиш ли се достатъчно дълбоко в сметките му, ще откриеш доказателства за измяна. — Архидиоцелът погледна джобния си часовник. — Ще закъснея за състезанието. Съветвам те да си вървиш сега, преди да си злоупотребил с търпението ми.
Преди Адамат да е успял да каже нещо, Шарлемунд вече се отдалечаваше, зовейки двуколка.
Инспекторът се загледа подире му. Думите на архидиоцела по адрес на Ондраус представляваха обикновена неприязън, нищо повече. Ала в същото време той беше третият източник, който заявяваше, че Рикар получава големи подкупи. Това не беше добре.
— Ще поогледам наоколо — обърна се той към Сиемон.
Свещеникът бързо поклати глава.
— Опасявам се, че това не е възможно. — Той отново беше започнал да кърши ръце.
— Дошъл съм по служба — рече Адамат. — Няма да безпокоя близките на архидиоцела.
Сиемон облиза устни.
— Не става дума за това… Негово високопреосвещенство цени уединението. Съжалявам, но ще трябва да си вървите.
Последвалото настояване с нищо не промени нещата. Когато стана ясно, че от него се очаква да си иде веднага, Адамат отказа поканата за двуколка и с бързи крачки се отправи обратно към каретата си. С нетърпеливото си нахлуване в купето той събуди Сусмит.
— Как ти се струва идеята да разгледаме двора на вилата под прикритието на мрака?
Сусмит го погледна сепнато.
— Бърз път до ковчега.
— Така е. — Инспекторът започна да барабани с пръсти по стъклото на потеглилата карета. — И все пак… работата ни тук още не е приключила.
Глава тридесет и първа
Тамас се събуди сепнато. Дрехите му бяха подгизнали от пот, тялото му беше загрято. Съдейки по слънцето, видимо през прозореца, вече минаваше десет.
— Добро утро, сър — поздрави Олем. В едната си ръка телохранителят държеше купа с овесена каша, а в другата — вестник. Той изглеждаше отпочинал, макар да не беше ясно дали беше спал. Във всеки случай погледът му изглеждаше по-оживен, а лицето му имаше по-спокоен вид.
Олем остави закуската и помогна на Тамас да приседне.
— Със специални поздрави от Михали — обясни той, докато оставяше купата на масичката.
Тамас тръсна глава, за да проясни мислите си. Струваше му се, че сънят не е донесъл отмора. Бяха минали пет дни от операцията и смъртта на бригаден генерал Барат, а болката в проклетия крак не отслабваше, а даже напротив, тя се усилваше с всеки изминал час. И най-малкото движение пораждаше пулсиране.
— На балкона ли предпочитате да четете? — попита Олем. — Доктор Петрик каза, че свежият въздух ще ви се отрази добре.
Тамас погледна към слънчевия ден. И сведе поглед към крака си. Болка или цял ден да стои вътре?
— Добре.
Олем му помогна да се изправи, подаде му патерицата и двамата бавно се отправиха към балкона. Телохранителят влезе обратно, за да донесе стол, а Тамас докуца до перилата.
— Днес е страшно шумно — промърмори той. Площадът действително бе оживен.
Повторното вглеждане му показа, че площадът е много повече от оживен. За последно подобна тълпа бе виждал по време на изборите.
— Олем!
Той се обърна и се сепна, защото телохранителят стоеше точно зад гърба му.
— Слушам, фелдмаршале?
Олем се усмихваше самодоволно с все захапаната цигара и понесения стол. Тамас бе жегнат от лошо предчувствие.
— Какво става там? — Ветеранът посочи към площада.
Олем протегна врат.
— Това е работа на Михали, сър.
Площадът бе отрупан с десетки, не, стотици маси и подредени край тях столове. Край никоя от масите нямаше свободни места, а безброй правостоящи изчакваха реда си за трапезите. Опашките чакащи бяха съставени от мъже, жени и деца и се простираха по целия Мъченически булевард и отвъд. Тамас се приведе, напук на болката, за да зърне началото на опашката.