То се намираше точно под тях. Дълги, правоъгълни маси — Тамас ги разпозна от Залата на лордовете — се издигаха като барикада пред сградата. И масите бяха покрити с храна. Планини хляб. Огромни котли супа. Цяла ограда шишове. Дори на кралски пир човек рядко можеше да зърне толкова храна.
Тамас се обърна към Олем.
— Махни тази самодоволна усмивка от лицето си и ми помогни да сляза.
Отне им известно време, но в крайна сметка Тамас се озова долу. От балкона тълпата бе изглеждала смайваща, но от тази перспектива изглеждаше два пъти по-многобройна. Фелдмаршалът се спря на стълбите, смаян.
— Извинете, сър.
Тамас пристъпи встрани. Неколцина войници минаха край него, понесли още една маса от Залата на лордовете. Следваха ги чиновници със столове и една готвачка, която по цяло чудо носеше огромния си казан. Навсякъде се виждаха хора, които ядяха, изчакваха реда си или помагаха в организирането на гощавката. Счетоводители, войници, обикновени граждани, виждаха се дори моряци и докери. Никой не стоеше без работа.
— Приемам, че ти си отговорен за това?
Тамас се обърна по посока на заговорилия го глас и се озова лице в лице с Ондраус. Разгневен Ондраус. Неизменните очилца все така защипваха носа му, той стискаше стара счетоводна книга. Но освен това бе сбърчил устна, а по челото му лъщеше пот. Лицето му беше зачервено, явно от крясъци.
— Никого не мога да намеря за работа! Казват, че Михали ги бил помолил за помощ, и ме подминават.
Тамас не знаеше какво да каже. Той продължаваше да разглежда тълпата, дирейки високата, пълна фигура на майстора.
— Откъде е дошла цялата тази храна? — продължаваше Ондраус. — Кой ще плати за нея? — С книгата той удари по дланта си. — Нищо от това не е осчетоводено! Няма дори разписки! Не липсва нито крана, а изведнъж това пиршество! Не разбирам. Ти каза, че неговата чудатост засяга храната, но това е нелепо. Нищо не е безплатно, Тамас! Трябва да има цена!
Тамас откри, че тактично е започнал да се отдалечава. Скоро гласът на Ондраус бе заглушен от мълвата. А тя долиташе от разнообразни гърла. На масите търговци седяха редом с миячки на чинии, дребни благородници споделяха чиниите си с войници и безпризорни.
Фелдмаршалът се препъна. Нечия силна ръка го улови и му помогна да се задържи изправен.
— Не разбирам — рече той, обръщайки се към стоящия до него Олем.
Телохранителят не каза нищо.
От другата страна на площада портите на Черния зъб бяха разтворени; затворнически коли се присъединяваха към редицата товарни, изчакващи да бъдат натоварени и разпратени из всички краища на града. Тамас разпозна сини униформи да следят за реда сред колите.
— Кой е дал разрешение за това? — попита той, сочейки към кулата.
— Ти — отвърна гръмък глас. Сякаш от нищото Михали изникна до Тамас, пъхнал ръце в джобовете на престилката си. Той се усмихваше широко.
— Аз?
— Именно. — И с известно смущение Михали добави. — Поне аз така им казах. Но ти не се тревожи, това няма да попречи на задълженията им. Да следи за натоварването възложих на барутен маг. Името ѝ е Влора, ако не се лъжа.
— Къде е лейди Винцеслав? Тя трябваше да отговаря за празника.
— Херцогинята се оттегли, сър — обясни Олем. — Михали я замени.
Тамас не отговори. Той се огледа и се обърна към Михали.
— Какво си направил?
Майсторът готвач се усмихна още по-широко, а очите му заблестяха.
— Благодарен съм — каза той. — Благодарен съм, че се погрижи за архидиоцела. Благодарен съм, че най-накрая ме приветствахте като един от вас. От благодарност аз се вслушах в сърцето на града. И открих от какво се нуждае Адопещ, фелдмаршале.
— От какво? — тихо попита Тамас.
— Хората са гладни — рече Михали. Той разпери ръце, показвайки целия град. — Трябва да бъдат нахранени. Нужни са им хляб, вино, супа и месо. Но това не е достатъчно. Нужна им е и дружба. — Той посочи към един дребен благородник, виконт, облечен в най-скъпите си одежди, който наливаше фестивално вино на неколцина гамени. — Нужни са им приятелство, обич и братство.
Той повдигна ръка и допря длан до бузата на Тамас. Инстинктивно фелдмаршалът понечи да се отдръпне. И откри, че това е невъзможно.
— Ти ги пои с кръвта на аристократите — тихо продължи Михали. — И те пиха, но не утолиха жаждата си. Те погълнаха омраза, но това не ги засити, а само ги настърви още повече. — Той си пое дъх. — Твоите намерения бяха… не чисти, но справедливи. Ала справедливостта сама по себе си никога не е достатъчна.