Майсторът пусна Тамас и се обърна към площада.
— Но аз ще оправя нещата. — Той изду гръд и разпери ръце. — Ще нахраня цял Адро. От това се нуждае народът.
Михали се обърна към една от помощничките си, понесла кошница хляб към колите.
— Само хляб не е достатъчен. Вземете месо, супа и сладкиши. На бедните поднасяйте в сребърни чинии. Нека заможните кусат от дървени купи. Отнесете храна до целия град. Колите ще бъдат защитени.
— Как…? — промълви Тамас.
— Аз съм прероденият Адом — отвърна Михали. — Адро трябва да бъде единен. Моят народ ще встъпи в битка сит.
— Адом — навъси се Тамас. Но смръщването му не беше силно.
Някакъв мъж в работнически дрехи се приближи към Михали.
— Изпраща ни Рикар Тамблар — бавно обясни той, когато майсторът готвач се обърна към него. — Той ни каза да помогнем с каквото е нужно.
— А кои сте вие? — попита Михали.
Другият посочи. Сред масите крачеха още работници, чиито престилки бяха зацапани със сажди, кръв и брашно. Изглеждаше, че работниците от всички пристанищни фабрики и мелницата край реката са се струпали тук.
— Той затвори фабриките — усмихнато обясни работникът. — Но ние пак ще получим надниците си, стига да дойдем да помогнем.
— Благородните воини на труда — рече Михали.
Мъжът кимна.
— Целият съюз.
Михали бе придобил изумен вид.
— Отлично! Ела, ще ти покажа от какво има нужда.
И той се отдалечи, редуващ нареждания с препоръки. Тамас го придружи с поглед.
— Луд или не — промърмори той, — това е забележителен човек.
Нила не харесваше храната на Михали.
Тя бе започнала да подкопава решителността ѝ. С всеки ден ненавистта ѝ намаляваше. С всеки ден тя обръщаше по-малко внимание на навиците на фелдмаршала, следеше с намаляващо внимание възможността да сложи край на кървавата му кампания. Макар да не можеше да обясни защо, тя беше сигурна, че се дължи на храната.
Тя направи опит да си взема храна от пекарския квартал. Но вкусът не беше същият. А Михали раздаваше безплатна храна на Изборния площад.
Нила не можеше да чака повече. Трябваше да го стори тази нощ. Олем беше дежурен, но нямаше как. Тя наистина го харесваше. През последните няколко дни той се бе отнасял много по-мило с нея от всички мъже, които бе познавала по време на службата си у херцога. Но Тамас трябваше да бъде спрян.
Най-напред тя изпра дрехите от долните етажи, след като всички си бяха легнали. И продължи по обичайната си рутина с изпиране, гладене и връщане на униформите. Дрехите на фелдмаршала остави за най-накрая. Тя винаги правеше така, защото на тях се полагаха специални грижи.
Коридорът, отвеждащ до кабинета на Тамас, имаше четирима пазачи. Те вече я познаваха; самата Нила също знаеше някои от тях по име. Откакто Олем бе започнал да я ухажва, ничий поглед не се задържаше върху нея, шегите също бяха престанали.
Войниците я пуснаха да мине. Отсъствието на Олем я смути. Ами ако той се намираше вътре?
Помещението на фелдмаршала беше тъмно. Нила продължи по усет и памет, а също и с помощта на ивицата лунна светлина, долитаща от балконските прозорци. Тя се увери, че Олем не е някъде из сенките, и се приближи до фелдмаршала. Той похъркваше тихо, излегнат по гръб върху походното си легло.
Тя изтегли кинжала от ръкава си.
Лицето на фелдмаршала беше покрито с пот. Той промърмори нещо и се размърда.
Тя повдигна ножа си.
— Ерика! — промълви Тамас в съня си.
Нила застина. Той отново затихна, все още спящ. Слугинята си пое дъх няколко пъти, за да успокои ръката си.
— Нила — прошепна някой.
Нила затвори очи. Вратата на кабинета се открехна.
— Нила — отново прошепна гласът. Беше Олем.
Тя прибра ножа в ръкава си и взе мръсната униформа, която трябваше да изнесе. Щеше да открие какво иска Олем и да го отпрати. И да направи нов опит при следващото отнасяне на дрехите.
Олем я чакаше в кабинета. Останалите войници се престориха, че не забелязват как той я хваща за ръката и я целува по бузата. Устните му бяха топли.
— Опасявах се да не те изпусна — каза той, докато тръгваше редом с нея по коридора.
Тя се насили да се усмихне.
Олем я хвана под ръка.
— За което се радвам. Рядко получавам свободно време. Покрай моята чудатост фелдмаршалът обича да ми възлага повечко работа.
— Така е. — Тя замълча за момент. — Трябва да си почиваш повече.
— Не бих отказал. Но само ако прекарвам това време с теб.