Така нямаше да стане.
— Сигурен ли си?
— За кое?
— Че искаш да бъдеш с мен? — Тя спря и освободи ръката си. — Защо с мен, Олем? Аз не съм обещаващ избор. Не съм заможна. Ти не се опитваш да ме принудиш, макар че нищо не би те спряло. Не те разбирам.
Той се усмихна.
— Когато настъпи моментът, няма да се налага да те насилвам.
Тя го удари по рамото, неволно изчервена.
Олем се засмя.
— Ела, искам да ти покажа нещо. — Той отново я хвана под ръка и я поведе по един страничен коридор. — Трябва да знаеш, че се чудех какво е станало с теб, след като изчезна от дома на херцога.
— Наистина ли?
— Особено след като не можахме да намерим момчето.
Нила се препъна и щеше да падне, ако Олем не я държеше под ръка. Сърцето ѝ започна да бие ускорено.
— Тогава те видях на барикадите — продължи Олем. — Тогава не можах да дойда при теб, защото не можех да оставя фелдмаршала, но казах на войниците да не те нараняват.
Цялото ѝ тяло беше започнало да се тресе. Олем знаеше. През цялото време той бе знаел, че тя е роялистка. Защо я беше разкрил чак сега? И защо в момента тя не се намираше на дръвника, а се разхождаше по коридорите с него?
Пред вратата в края на коридора стоеше постови, който отдаде чест на Олем (в отговор Олем докосна челото си с пръст) и им отвори.
Ясно. Тя щеше да бъде поставена под стража. Да изчезне, за да бъде екзекутирана при следващата масова екзекуция. Дали щяха да я изпратят направо в кулата?
Ножът все още се намираше в ръкава ѝ. Тя можеше да нападне Олем… но той щеше да очаква това. Не, Нила щеше да изчака оттеглянето му.
Стаята беше мрачна; само на масата край прозореца пламтеше фенер. Тя не приличаше на килия. Вътре имаше легло, писалище и диван. Възрастна жена в слугински дрехи дремеше в стола край бюрото.
— Върви — тихо каза Олем.
Нила влезе в стаята. Олем отиде до фенера и го повдигна. На масата до фенера имаше нещо. Дървено конче.
Нила откри, че е коленичила край леглото. В него, завито до брадичката, спеше дете.
Яков изглеждаше по-здрав. Косата му беше подстригана и боядисана, бузите му бяха по-пълни, а по лицето му личаха бръчиците от усмивка.
— Тамас не е толкова безсърдечен, колкото смятат повечето хора — каза Олем. — Той не би убил невинно дете. В деня на изборите той не изпрати на гилотините хора под седемнадесет години. Но той бе насърчил слух, че децата на благородниците били удушени тихомълком — за да обясни отсъствието им.
Нила леко докосна челото на Яков.
— А какво е станало с тях? Какво ще стане с него?
— Всички те биват отпращани. Някои в Нови и Розвел. Други в провинцията.
— Може ли да идвам да го виждам?
— Не. Той не бива да среща хора от предишния си живот. Не бива да расте с мисълта, че е специален. Ще бъде изпратен във ферма, където животът му ще бъде труден, но няма да е нито опасен, нито сложен. Някой ден той може да се ожени за някоя перачка. Но никога няма да стане крал.
Нила остана край леглото още няколко минути, преди Олем да я отведе. Лампата бе върната на масата; пазачът заключи вратата след тях. Нила притискаше униформата на фелдмаршала към гърдите си.
Олем стоеше мълчалив, сключил ръце зад гърба си.
— Сигурно ни мразиш — рече накрая той, — задето сме разрушили света ти. Тамас и всички ние… Направихме го, за да могат обикновените хора да имат шанс да живеят добре. За да не бъдат вече роби.
— Струва ми се, че бях щастлива.
— И най-приятната разновидност на робството пак си остава робство. — След миг той каза: — Ще те разбера, ако поискаш да бъдеш преместена на друга служба. Сигурно ти е трудно да работиш за човека, сторил подобно нещо на хората, при които си служила. Макар че той ще побеснее. Той казва, че ти си първата перачка, която правилно колосва яките му от Гурла насам.
— Ами ти?
Олем драсна клечка кибрит и запали цигара. Дима той изпусна с дълга въздишка.
— Ти не би могла да харесваш човек, който знае тайната ти. Фелдмаршалът опрости роялистите, но армията все още не се отнася към тях с доверие. Аз няма да кажа на никого. И ще те оставя на мира.
Тя се взираше в лицето му, опитвайки се да открие неискреност. Но не откриваше. Тя не се съмняваше, че стига да поискаше това от него, той наистина нямаше да я заговаря повече.
Олем отново дръпна от цигарата си и я свали, извръщайки поглед. Той ѝ даваше време да размисли.
— Сигурен ли си, че в предишния си живот не си бил благородник? — попита Нила.
— Абсолютно. — Олем отново се извърна към нея, с необичайно сериозно лице.
Нила се опита да си каже, че това не променя нищо. Че Тамас пак си остава чудовище, което щеше да заплашва Адро, докато е живо. Но Олем беше разкрил, че Тамас също е човек и притежава състрадание. Нила не можеше да отнеме живота на друг човек, за когото знаеше, че все още притежава човечност.