Тя мразеше Олем за онова, което бе сторил.
— Бих предпочела — каза Нила, хващайки китката си зад гърба, за да скрие треперенето на ръцете си — да не разговаряме занапред.
Олем застина. Той сведе поглед, а сериозният му лик трепна за достатъчно дълго, за да може тя да зърне тъга.
— Както желаете, госпожице.
Нила го наблюдаваше как се отдалечава по коридора и обърса сълзица от окото си. За да стори онова, което трябваше да бъде сторено, тя трябваше да бъде жестока. Нямаше време за сълзи. Все още ѝ предстоеше пране.
Глава тридесет и втора
Докато се отправяше към крепостната порта, Таниел се чудеше как ли протича фестивалът на свети Адом в Адро. Тази сутрин бе пристигнала храна: бъчонки пиво, осолено свинско и първокачествено телешко. Много по-добри припаси от обичайно изпращаните.
Морисей вече се намираше край портата, въоръжен до зъби с ножове, пистолети и пушка. Една от жените на Бо, стоеше срещу него, приклекнала сред кучета — Рина, една от любимите на Бо, беше и главен кучкар на крепостта.
Кучетата тихо изскимтяха, когато Таниел се приближи. На няколко крачки от тях той спря и ги огледа на светлината на факлите.
Животните бяха три, дългокосмести мастифи. Те носеха шипести нашийници и бяха свързани с Рина само с по една кожена каишка. Всяко от тези животни лесно можеше да я повлече подире си.
— За какво са кучетата? — попита Таниел.
Рина не повдигна глава.
— Заради тунела — отвърна тя с мек глас. — Тези трите са обучавани в мините. Само за секунда прекосяват четиридесет метра и повалят Привилегирован. Мускетният огън не ги плаши. — Тя почеса едно от кучетата зад ушите, а то се обърна към нея в отговор, наклонило огромната си глава и изплезило език.
— Как се казват?
Жената посочи към най-едрото.
— Крезим. Лурад. — Тя потупа онова, което бе чесала по главата. — А това е Гаел.
Таниел протегна ръка към Крезим. Кучето я подуши веднъж и се извърна.
— Не са дресирани на дружелюбност — каза Рина.
— Теб те харесват.
Тя кимна.
— Аз съм ги дресирала.
Таниел кимна и се надигна. Бо тъкмо пристигаше заедно с Катрин, която изгледа неодобрително всички им. Борбадор приклекна край Рина и обви кръста ѝ с ръка. Лурад започна да ръмжи.
— Долу — просъска Рина. Лурад послушно се отпусна.
Бо направи крачка назад.
— Проклети кучета — обърна се той към Таниел. — Изнервят ме.
— Ти спиш със стопанката им — отбеляза барутният маг. — Мен това би ме изнервило. И съм изненадан, че изобщо стоиш на крака, след целия този алкохол.
Борбадор кимна с глава към Катрин.
— Тя си има начини да отрезвява хората.
— Все неприятни, предполагам.
Бо потръпна.
Няколко мига по-късно от вътрешността на крепостта изникна Ка-поел, облечена в кожените си дрехи. Тях не бе обличала подир заминаването от Фатраста; обикновено предпочиташе дългото си палто и широкополата шапка. Кожените дрехи прилепваха към тялото ѝ, напомняйки на Таниел, че тя е жена, а не просто момиче. Нещо, което той не бе забелязвал преди.
Той забеляза и друго — че ръцете му са започнали да треперят, затова вдъхна щипка барут. Това ги поуспокои, макар и не изцяло. Въпреки това той се сдържа да не прекалява.
Ка-поел бе последвана от Фесник, водещ две магарета, отрупани с бурета барут. Зад него вървеше Гаврил. Всички се събраха около началника на крепостта.
— Приготвили сме достатъчно барут, за да сринем тунела им — каза Гаврил. — Ще успееш ли да го подпалиш от разстояние?
— При такова количество ще трябва да се отдалечим повече — отвърна Таниел. Влора би могла да го стори. Уникалният ѝ талант съумяваше да усеща и възпламенява барут от много по-голямо разстояние.
— В такъв случай ще използваме фитил — реши Гаврил. — Що се отнася до излизането: ще бъде бързо. Никой не вдига шум, докато не проверим тунела. Рина, това се отнася и за твоите кучета. Кой знае какви капани са заложили или колко работници и войници ще заварим. Щом заложим барута, оттегляме се. Ако се наложи, ще оставим магаретата.
— Те пък с какво са заслужили това? — обади се Фесник.
Гаврил подбели очи.
— Всички ли са готови?
Отговориха му кимвания и групата тихо напусна крепостта.
Простиращият се пред тях склон беше изцяло черен чак до Мопенхага, където стануваше кезианската армия. Саботьорите продължиха бавно, за да привикнат очите им с тъмнината. Щипка барут изостри взора на Таниел. По време на транса му мракът можеше да скрие малко неща от него. За това той се радваше — защото още си спомняше воя от предишната нощ, а заедно с него усещането за бродещо зло.