Таниел вървеше най-отпред, следван на двадесетина крачки от Ка-поел. Те напредваха безшумно, оглеждайки се за постови.
Ето че барутният маг достигна руините от първия редут. Той бе завземан и отвоюван няколко пъти, докато в крайна сметка обстрелът с оръдейни и магически снаряди не беше го сринал. Тук Таниел очакваше пазачи, но руините се оказаха пусти.
Към следващите фортове се приближи със същото внимание. На мястото на врага той би оставил стража във всеки от тях, за да може да узнае навреме в случай на контраатака.
В четвъртия редут откри тяло, чиято глава бе отнесена от гюле. Трупът бе облечен в кезианска униформа — очевидно пропуснат при събирането на телата.
Но пазачи все още нямаше.
Ямата се намираше отвъд най-далечния редут. Тази околност Таниел провери със сетивата си на два пъти. Не се виждаха светлини, никаква следа от хора. Дори допряното до земята ухо не му предаде очакваното дрънчене на лопати и кирки. Той се навъси. Тук имаше нещо нередно.
Той изпрати Ка-поел назад да предаде на останалите, че е безопасно да се приближат. Нищо друго не се движеше по склона. Далеч под тях проблясваха лагерните огньове на противника.
Всички се бяха спуснали досами входа, когато едно от магаретата изрева. Сърцето на Таниел подскочи. Той веднага приклекна, насочвайки дулото на оръжието си по склона. И зачака неизбежните предупредителни викове, последвани от тревога.
Минаха няколко минути. Барутният маг погледна към Бо и Гаврил. Лицето на Гаврил беше непроницаемо, а Борбадор изглеждаше отегчен.
Бо направи знак на приятеля си и докосна пръст до средата на челото си. Таниел кимна.
Кратко замайване придружи отварянето на третото му око. Целият планински склон придоби тебеширения оттенък на вълшебство. Но тази магия беше стара, започнала да чезне. Той погледна към тунела.
Онова, което видя там, не беше старо и определено не беше зачезнало. Двойни ивици цвят се врязваха в земята и се отправяха нагоре по планината. Таниел затвори третото си око и запълзя надолу към входа. Ка-поел го следваше неотлъчно.
— Таниел! — остро прошепна Гаврил. Таниел не му обърна внимание. Той достигна входа и се спусна пред него. Над него Ка-поел цъкна с език. Барутният маг се огледа за врагове, преди да ѝ даде знак. На свой ред тя се спусна, подпомогната от него.
В склона зееха две дупки. Мракът в тях бе непроницаем дори за взора на един Отличник, но Таниел така или иначе се досещаше какво би видял. Два тунела, всеки с около лакът по-висок от човешки бой, изкопани изцяло от магия. Той прецени най-вероятния им излаз.
Не след дълго Бо и Гаврил се присъединиха към тях.
— Тук е пусто — смаяно каза Гаврил.
— Благодаря, че ни каза — тросна се Бо.
— Млъкни — каза му Таниел.
— Къде са сапьорите? Къде са Привилегированите? — продължаваше Гаврил.
Таниел повдигна ръка:
— Там горе.
— Искаш да кажеш, че вече са приключили с тунелите?
— Да.
— И са излезли…?
— Над крепостта — каза Таниел. — На билото. Снощи ми се стори, че виждам движение там. Реших, че ми се е привидяло. Но сега осъзнавам, че не е било така.
Гаврил се взираше към планинския връх.
— Но за да се прокопае подобен проход само с магия…
— Жулин — каза Бо. — И най-вероятно половината кезианска кабала.
— Тогава защо още не нападат? — рече Гаврил. — Североизточният проход се охранява само символично. През половината време там дори няма дежурни. Би било достатъчно да изпратят хиляда души, за да ни притиснат.
— Тя не се интересува от крепостта — каза Бо. — Още от самото начало целта ѝ е била да достигне върха на планината.
— Пак не виждам логика — отбеляза Таниел. — Защо не е разрушила крепостта и не е продължила нагоре? Освен ако…
— Тя бърза — довърши Бо. Няколко мига той остана загледан към върха. — Чувал съм истории, древни като Крезимир, че най-могъщите от Привилегированите са способни да използват излъчванията на другите планети, луната, звездите и слънцето, за да подхранват вълшебството си. Тя се нуждае от лятното слънцестоене.
За момент на Таниел му призля. Той бавно си пое дъх, щипка барут също помогна.
— Дори и така да е, защо не е казала на фелдмаршал Тайн за тунелите? Защо ги е скривала дори от него?