— Мисля, че в кезианския лагер нещата са по-сложни, отколкото изглежда — отвърна Бо. — Сигурно е, че Жулин използва кралската кабала. Но не и Тайн.
Гаврил се почеса по брадичката.
— Как е могла да скрие тунелите от него? И защо тунелите са два?
— Тя успя да ги скрие от нас — изтъкна Таниел. — Вторият проход е за краен случай. Ако не успее да призове Крезимир, поне да завладее крепостта. Не е очаквала, че ще слезем и ще ги открием.
За момент всички замълчаха.
— Тя наистина ли е способна да призове Крезимир? — попита Гаврил.
— Със сигурност ще опита — отговори Бо. — А дали ще успее… Зависи от бройката на придружаващите я Привилегировани.
— Нямам намерение да чакам, за да узная — каза Таниел. Той се обърна и се заизкачва обратно към крепостта.
— Къде отиваш?
— Ще се нуждая от известни запаси, за да я догоня.
Бо го настигна с неочаквана бързина.
— Това е самоубийство — рече той. — Тя ще има тридесетина Привилегировани със себе си. Сигурно ще има и пазители и войници. Щом те усетят… — Борбадор щракна с пръсти. — Свършено.
— В такъв случай няма да ги оставя да ме усетят.
Те се върнаха при другите и им обясниха ситуацията.
— Тръгвам след Жулин — каза Таниел.
— След онази, която е достатъчно могъща, за да призове бог? — попита Фесник.
Катрин скръсти ръце и насочи към Таниел поглед, който недвусмислено го посочваше като идиот:
— Предполагам сега ще ни кажеш, че ще тръгнеш сам, защото за останалите ни е прекалено опасно.
Таниел се засмя гръмко.
— Нищо подобно. Всеки желаещ е свободен да дойде. Не искам да умра сам на тази проклета планина.
Бо прочисти задавянето си.
— Аз ще дойда — каза той.
— Друг път — изсумтя Катрин.
— Осъзнай се, жено — рече Бо. — Жулин трябва да бъде спряна.
— Нека Отличникът я спре.
— Аз също ще дойда. — Тихият глас на Рина сепна Таниел. Тя стоеше недалеч, стиснала каишките на кучетата. — Където отиде Бо, готова съм да го последвам.
— Да не си… — поде Катрин.
— Не ти ли казах нещо? — изфуча Бо.
Гаврил видимо се колебаеше.
— Аз… — поде той и притихна.
Гаврил искаше да дойде с тях, осъзна Таниел, но крепостта беше негова отговорност. Ако фелдмаршал Тайн подемеше нова атака, Гаврил трябваше да организира отбраната ѝ.
— Твоето място е тук — рече Таниел. Споходи го нова мисъл. — Дали монасите ще ги пуснат да минат?
— Не зная — рече Бо. — Ако не го сторят, Жулин ще срине манастира.
— Мамка му — процеди Гаврил. — Те са добри хора. — Той се обърна към Морисей и Фесник. — Поставете барута.
Едва подир отминаването на четвъртия редут те запалиха фитила. Таниел проследи как искрата се стрелва надолу по склона. За кратко време тя достигна тунела. Цялата планина се разтресе, когато барутът избухна. Последният редут хлътна в останките на тунела. Почти веднага в кезианския лагер започнаха да изникват още светлини, съпроводени с далечна глъчка.
Обратно в крепостта, Таниел и придружителите му се отправиха да вземат още оръжия и час по-късно отново се събраха край североизточната порта. Групата се оказа по-многобройна от предпочитаното: Бо, Рина и кучетата ѝ, Фесник, Морисей и още осмина граничари — сурови на вид мъже, които Таниел бе виждал из крепостта.
— Не бива да вземаме толкова много хора — обърна се той към Гаврил.
Едрият планинец стоеше край портата, видимо колебаещ се дали да не ги придружи.
— Ще ти трябват — възрази той. — Ако влезете в битка, разгърнете се колкото се може по-широко. Ако се стигне до най-лошото, изпрати някого назад, за да можем да предупредим Адро.
Таниел кимна.
— На добър час.
Вече беше време да тръгват. Таниел се приближи към Ка-поел, наместваща раницата си.
— Някакъв шанс да те убедя да останеш? — попита той.
Ка-поел решително удари с крак.
— Така си и мислех — въздъхна Таниел. — Да вървим.
Глава тридесет и трета
Адамат се върна в дома си след здрач, подир поредния ден неудовлетворени въпроси и пресяване на плява. Пореден ден в тревоги за семейство, което не можеше да защити, и изнудвач, срещу когото не можеше да се отбранява. Краката го боляха, а очите му се затваряха сами. Фестивалното оживление на града и вълнението от забравен покрай войната празник бяха освежили духа му, но вълнението също уморява.
Край задната врата той поспря, за да разгледа ключалката, и допря пръст до нея. Долови миризмата на гурланска подправка.
— Какво има? — попита стоящият зад него Сусмит.
— Нищо.