— Не — без колебание отвърна евнухът. — Той проведе свое собствено проучване, но безрезултатно. Който и да е предателят, той не е използвал адрански посредници. Иначе господарят щеше да е узнал.
— В такъв случай приемаме, че предателят работи директно с кезианците — рече Адамат.
— Не е бил Ондраус — продължи евнухът. — Него Съдържателя наблюдава особено внимателно, защото Ондраус на практика е ситото, през което минава целият паричен поток на града. Не е била и лейди Винцеслав. Разполагаме с неколцина агенти в домакинството ѝ, от общи съображения.
— Един от офицерите ѝ е бил замесен — възрази Адамат.
— Само един — каза евнухът. — Бригаден генерал Барат не притежаваше лоялността и чувството за справедливост на колегите си.
— Ректорът?
Евнухът се поколеба.
— Той е непредсказуем като Бруд.
Бруд. Двуликият светец на Брудания. Любопитно сравнение.
Адамат зачака разяснение, но посетителят не каза нищо повече. Ондраус също бе споменал, че ректорът е необичаен.
— Твърдиш, че ректорът е също толкова вероятен предател, колкото са Рикар Тамблар и архидиоцелът? Та той е просто директор на учебно заведение.
— Както казах — тихо рече евнухът, — той не е онова, което изглежда.
Адамат продължително дръпна от лулата си. Ако приемеше, че евнухът казва истината (опасна презумпция!), най-вероятният предател беше Рикар Тамблар. Архидиоцелът бе корумпиран и жаден за власт, но нямаше причини да желае смъртта на Тамас. Докато Рикар бе готов на всичко в името на своя съюз. Беше напълно възможно да е сключил тайна сделка с кезианците.
При това положение имаше ли смисъл да рискува да прониква във вилата на Шарлемунд? Разбира се, все още му предстоеше да разследва и ректора.
— Благодаря ти за оказаното съдействие — каза Адамат. — Предай на господаря си, че няма да се намесвам в делата му. Стига да мога.
Евнухът леко се усмихна.
— Той ще остане доволен.
— Сусмит, бъди така добър да изпратиш нашия гост.
След секунди боксьорът се върна и се отпусна на дивана.
— Побиха ме тръпки — рече той.
— Ставаме двама. — Адамат дръпна дълбоко, наслаждавайки се на уханието на тютюна. Той бе ароматизиран с череша, с приятен за гърлото аромат, и оставяше лек вкус върху езика. Особено успокояващо. — Смяташ ли, че той казва истината?
Сусмит изсумтя.
— Неизменна откровеност.
Адамат го погледна любопитно.
— Наистина ли? Аз бях чувал, че на евнуха не може да се има доверие.
— Така е — потвърди Сусмит. — Но когато говори от името на Съдържателя, думата му е по-тежка от злато.
— Ще трябва да приема твоите думи — рече инспекторът, макар да си отбеляза, че трябва да прегледа делата на Съдържателя, макар и не толкова обстойно, че да докара смъртта си.
Следващия час той прекара на бюрото си, преглеждайки днешния вестник, докато Сусмит дремеше на дивана. Когато Адамат реши да се оттегли, нощта бе притихнала.
Все още замислен, той се изкачи по стълбите, следван от боксьора. На горния етаж Адамат спря и се обърна.
— Ти не запали ли лампата, когато се качи?
Някои неща, придобити от опита, се бяха превърнали в инстинкт. Адамат се хвърли назад, без да обръща внимание на протестите на боксьора. Нещо прелетя край гърлото на инспектора. Сусмит изруга, отекна пистолетен изстрел.
Адамат остана да лежи на стълбите, с пищящ от гърмежа слух. Изстрелът бе долетял от коридора на горния етаж. Инспекторът не беше уцелен, но не смееше да попита Сусмит. Той мълчаливо притисна ръка към шията си, напипвайки кръв. Острието на бръснач леко бе разкъсало кожата.
Адамат се заслуша. Сусмит бе паднал чак на дъното на стълбите и или проявяваше достатъчно разумност да пази тишина, или бе убит. Инспекторът се надяваше, че в случая става дума за първото.
Той безшумно си пое дъх. Незнайният нападател изчакваше на върха на стълбището. В коридора нямаше движение — скърцащите дъски щяха да го издадат. Но рано или късно нападателят щеше да се раздвижи. Трябваше да знае, че не е могъл да порази и Адамат, и Сусмит с един изстрел. Затова инспекторът продължаваше да напряга сетивата си в опит да отгатне бройката на убийците. Те бяха влезли в къщата, докато той е чел вестника, най-вероятно през някой от прозорците на горния етаж.
Инспекторът бавно се изправи на колене, избягвайки да докосва средата на стълбището, защото то също имаше навика да скърца. Приведен, той започна да се изкачва, докато не достигна последните стъпала.