— Зле ли е? — попита Сусмит, облягайки глава на стената. По челото и бузите му се стичаше пот. Някои от капките ѝ червенееха заради обърсването с кървава ръка.
— Простреляли са те в стомаха. Не е ясно дали куршумът е засегнал някакви органи. Трябва ни лекар. Продължавай да притискаш раната, аз ще отида да доведа помощ.
Не му се наложи да ходи далеч. Неколцина от съседите му бяха чули изстрелите и стояха на улицата, стиснали фенери и пистолети. Те се вторачиха в Адамат и се опитваха да надникнат зад гърба му.
— Нека някой доведе лекар — промълви той. — И изпратете вестоносец до Благородническата палата. До фелдмаршал Тамас. На всяка цена да получи съобщението. Кажете му… кажете му, че Адамат е бил нападнат от Бръснарите.
Никой не се затича по улицата или за да извика файтон. Някои от тях нервно се отдръпнаха назад, стреснати от самото споменаване на уличната шайка.
— Моля ви — настоя Адамат. Той сам долавяше отчаянието в гласа си.
Един от съседите му пристъпи напред. Това беше възрастен мъж, ветеран от гурланските войни. Той носеше дълги сиви бакенбарди и бе наметнал черно палто над нощната си риза. В ръцете си стискаше мушкетон. Адамат си спомни, че името му е Тулвард.
— Аз имам известен опит с раните. От фронта — каза Тулвард. Той се извърна към дома си. — Мили! Изпрати момчето! — Сетне той се обърна към зяпачите. — Прибирайте се по домовете си, хора.
Адамат му кимна благодарно.
— Ранен ли сте? — попита Тулвард. Инспекторът посочи към Сусмит:
— Той е засегнат по-зле. Прострелян е в стомаха.
Тулвард сгримасничи и огледа телата с опитен взор. Сетне ги прекрачи, пристъпвайки към Сусмит.
Адамат въздъхна и се облегна на стената. Той също огледа клането. Един от убийците все още беше жив — онзи пред кабинета. Адамат не обърна внимание на умоляващия му поглед. Трупът на втория се намираше на върха на стълбите — покосен от куршума, предназначен за Адамат. Въпросният куршум бе засегнал бузата му, убивайки го на място.
Последният от нападателите все още стоеше прав, врязал глава в стената. Със залитане Адамат се приближи до него. Това беше онзи, стискал фенера. Сусмит го беше сграбчил за лицето и беше стоварил главата му дълбоко в стената, сред тухлите и мазилката.
Тулвард бе приклекнал над Сусмит и тихо разговаряше с него, опипвайки корема му. Адамат се приближи до оцелелия убиец и свали палтото му, като се стараеше да не причинява излишна болка. Мъжът простена.
— Опитвам се да помогна — поде Адамат и застина. За първи път той се вгледа внимателно в лицето на убиеца. — Коел!
Това беше секретарят, прислужвал по време на посещението му при Рикар. Адамат бавно си пое дъх.
Той сне палтото. В паниката си бе наръгал Коел десетина пъти с джобния си нож. Раните не бяха дълбоки, но той бе изгубил много кръв. Той дръпна ръкава на ризата му, за да се убеди. Както очакваше, върху ръката откри татуировката на бръснач.
Коел беше издъхнал по времето, когато войниците се появиха. Домът се изпълни с хора, което сложи край на страховете на инспектора, че Бръснарите ще се върнат, за да довършат работата. Неколцина военни лекари отнесоха Сусмит във всекидневната; разнеслите се негови ругатни и крясъци издаваха, че те правят опит да извадят куршума. Адамат седеше на стълбите, вперил невиждащ поглед в предния вход, през който непрекъснато сновяха хора.
— Май ще трябва да се шие.
Адамат повдигна очи. Тамас стоеше в подножието на стълбището, отпуснал едната си ръка върху перилата, а с другата опрян на патерицата. Той вонеше на барут.
Инспекторът погледна към гърдите си, към които бе кимнал Тамас. Раната бе плитка, но продължаваше да го гложди неприятно. И все още кървеше.
— Първо да приключат със Сусмит — отвърна Адамат. — А вие не беше нужно да идвате лично.
Няколко мига Тамас го наблюдава мълчаливо.
— От Бръснарите не се очакваше да приемат други възложения. На сутринта ги очакват неприятни неща. А ти имаш късмет. Виждал съм как работят те. — Тамас погледна към кървавите петна на пода. — Жалко, че няма оцелели.
— Така е — рече Адамат. — Не можах да мисля трезво, когато бях нападнат от хора с бръсначи. — Той изсумтя. — С месеци няма да мога да се бръсна.
Той прокара ръка по шията си, където бе получил първата си рана. Там имаше ивица засъхнала кръв. А ръката му затрепери.
Споходи го внезапен импулс да каже на Тамас за лорд Ветас и за близките си. Може би Тамас вече знаеше. Той не беше от наивните.
Но Тамас нямаше да позволи на Адамат да продължи разследването си, ако сметнеше, че той не е обективен. Инспекторът се изчерви.