Тамас не обърна внимание.
— Имаш ли подозрения кой е поръчал смъртта ти? — каза той.
Беше очевидно.
— Бръснарите са верни на Рикар Тамблар. — С глава той посочи към тялото на Коел, избутано встрани. — А преди месец, когато посетих Рикар, този човек поднесе виното.
— Сериозни доказателства за вина — рече Тамас. — Има ли други причини, поради които Рикар би искал смъртта ти?
— Не — мрачно отвърна Адамат. Той си спомняше, че преди около петнадесет години Рикар бе затворен за поредния си опит да организира работнически съюз. Адамат, още тогава притежаващ завидна репутация за честност, беше свидетелствал в негова полза, което бе довело до освобождаването му на следващия ден.
Две години по-късно, когато Адамат не бе разполагал с достатъчно пари, за да купи на децата си подаръци за деня на свети Адом, Рикар бе изникнал на прага му с подаръци, струващи колкото половината годишна заплата на инспектора. В течение на годините двамата бяха разчитали един на друг. Беше му трудно да повярва, че подобно приятелство може да свърши по подобен начин.
— Ще изпратя един взвод да го доведе — рече Тамас и се извърна към един от войниците си.
— Почакайте.
Тамас бавно се обърна обратно към него. Адамат затвори очи.
— Дайте ми още малко време. Не сме сигурни, че е бил Рикар.
Тамас повдигна вежди.
— Бръснарите не оставят недовършена работа, инспекторе. Случилото се не е било шега. Те докладват на Рикар. Когато приключа с тях, те повече няма да съществуват.
— Те са наемници — каза Адамат. Това беше слаб аргумент, дори и за него. — Миналата седмица Рикар имаше шанс да ме убие. Но той не се възползва от него.
Тамас го наблюдаваше безстрастно.
— Ако изчакаме дори часове, той ще научи, че убийците са се провалили, и още преди изгрев-слънце ще плава към Кез.
— Дайте ми време до обед.
— Не мога да си позволя това. — В Тамасовия глас започваше да се долавя гняв. — Ако предателят се измъкне, ще изгубя влиянието си над съвета и останалите ще се обърнат срещу мен.
— Хубаво, изпратете войниците — рече Адамат. — Нека да арестуват Рикар. Може би той ще избяга, ако се чувства виновен. Но ако допуснете грешка сега, все още сред съвета ви ще има предател, а Благородните воини на труда ще се обърнат срещу вас.
Тамас се поколеба.
— Дайте ми време до обед — повтори инспекторът. — Мисля, че ще успея да разнищя нещата.
— Как?
Адамат преглътна с мъка.
— Ще ви помоля да ми заемете един от барутните си магове. Възнамерявам да посетя Бръснарите.
Глава тридесет и четвърта
Бръснарите от Черната улица бяха една от най-старите улични шайки в Адопещ. Самите те твърдяха, че организацията им е на сто и петдесет или триста години — в зависимост от това кой бъдеше запитан и колко почерпен беше. Тяхното средище се помещаваше в жилищна сграда само на няколко пресечки от Ялфастенския фонтан. Местната полиция предполагаше, че действителната им бройка е около седемдесет и петима.
Адамат наблюдаваше постройката от безопасно разстояние. Виждаше се, че Бръснарите са имали и по-добри времена. Сградата бе занемарена, двуетажна, изградена от глинени тухли, които бяха прекалено стари, за да вдъхват доверие. Вторият етаж съдържаше спални, а долният представляваше едно голямо помещение, явно кръчма. Пред сградата бяха изнесени столове. Неколцина Бръснари се навъртаха наоколо — те играеха на зарове, изчаквайки клиенти.
— Не ми харесва да се замесваме с тях — каза Сусмит.
Адамат погледна към приятеля си. Сусмит носеше късо яке, чиито ръкави бе навил. Той се облягаше на стената на някогашна въглищна фабрика и оглеждаше свърталището на шайката. Върху челото му блестяха капчици пот, а в очите му още се четеше болка — това бяха единствените признаци, че през нощта е бил опериран. Лекарите бяха успели да извадят куршума успешно. Но някой по-слаб човек би се нуждаел от купища опиати, за да преодолее болката.
— Казах ти да не идваш.
— Ти ми плати — възрази Сусмит. — Не може да идваш сам.
Адамат далеч не беше сам; просто Сусмит искаше да разбие още някоя бръснарска глава. Инспекторът докосна гърдите си, които още го сърбяха от шевовете.
Той погледна към трите взвода войници, изпълващи улицата. Други два взвода незабелязано заемаха позиция зад сградата на Бръснарите. Един от престъпниците повдигна очи, потупа другаря си по рамото, посочи и забързано влезе вътре.
— Време е да вървим — рече Адамат. Той се отдели от стената и закрачи по улицата. Сабон, деливският лейтенант, изникна от една група войници. Синята му униформа беше изрядна; черепът му беше обръснат гладко. На единия си хълбок той носеше пистолет, а край другия се поклащаше къса сабя. Барутният маг кимна на Адамат. — Не им позволявайте да се доближат до вас — рече инспекторът. — Бръсначите им са смъртоносни.