Той хвана едната ръка на Тийф.
— Първо ще счупя този пръст — изръмжа боксьорът.
— Рикар — каза Тийф. Той изрече името като ругатня.
— Добър опит — каза Адамат.
Чу се пукот; пръстът на Тийф се огъна чак до китката. Главатарят изрева. Един от Бръснарите започна да се надига, но бе спрян от Сусмитовия ботуш. Ритникът го запрати на метри встрани. Самият Сусмит също залитна, но Адамат му помогна да се задържи на крака. Възвърнал равновесието си, боксьорът се зае да извива китката на Тийф.
Бръснарят изкрещя от болка и се свлече на колене. Адамат леко потупа Сусмит с бастуна си. Боксьорът отстъпи назад.
— Кой ви нае? — повтори инспекторът.
— Съдържателя! — пискливо извика Тийф сред ругатните си. — Той дойде тук и ни нареди да те убием!
— Поне лъжи достоверно. — Адамат стовари бастуна си върху ранената му китка. Прободе го съчувствие при поредния крясък, което той побърза да потисне. Хората на Тийф бяха дошли в дома на Адамат и се бяха опитали да го убият! Ако бяха заварили близките му, щяха да прережат гърлата им на място. Адамат знаеше как работят Бръснарите. Те бяха не по-малко безскрупулни от лорд Ветас.
Затова той отново повдигна бастуна си.
— Един свещеник.
Адамат отпусна ръка.
— Свещеник? Хайде сега.
— Свещеник беше — настоя Тийф. Той говореше на пресекулки, задъхан, а по лицето му се стичаха сълзи. — Дойде вчера сутринта. Плачеше през цялото време; не спираше да моли Крезимир за прошка.
— Как изглеждаше? — попита инспекторът.
— Като свещеник. С бяла роба и сандали. Руса коса. Малко по-висок от теб. На дясната буза имаше брадавица. Отбягваше да ме поглежда в очите.
Сиемон. Устата на Адамат пресъхна.
— Колко?
— Петстотин хиляди крана.
Адамат едва не изтърва бастуна си.
— Моля? За мен?
Тийф се засмя хрипкаво.
— За две задачи. От тях петнадесет хиляди бяха за теб.
— А останалото? — Адамат се огледа. Той бе сметнал, че отсъствието на повечето Бръснари се дължи на късмет; едва сега осъзнаваше същинската причина за липсата им — те изпълняваха задача. От тази мисъл го полазиха тръпки. Най-малко четиридесетима от тях бродеха необезпокоявани. А може би повече.
Сабон пристъпи напред и сграбчи Тийф за ризата, за да го изправи на крака.
— За Тамас ли? — попита той и разтърси главатаря. — За него ли ви платиха, продажна свиньо? Говори!
— Бога ми, не! — рече Тийф. — На света няма толкова пари.
— За кого тогава?
— За някакъв готвач. Отговарял за празненството. Поръчителят искаше той да бъде убит публично. Обикновено ние не работим така, но срещу такава сума… — Тийф заглъхна.
Сабон го пусна. Тийф инстинктивно понечи да се подпре на ранената си ръка, при което изкрещя от болка. Смуглокожият го изгледа отвратено.
— Допуснали сте голяма грешка — рече Сабон и погледна към Адамат. — Отведи ги в Черната кула. Аз трябва да вървя.
С тези думи той излезе. Адамат и Сусмит останаха сами с четиримата Бръснари. Той се спогледа с боксьора, който сви рамене.
С края на бастуна си повдигна брадичката на Тийф.
— С какво е толкова важен този готвач? — Той си припомни, че въпросният майстор се казва Михали. Може би архидиоцелът си беше припомнил как Михали го бе унижил с черпака си пред Тамас? Но подобна сума беше прекалено голяма за обикновено отмъщение.
Тийф поклати глава. Адамат заплашително повдигна бастуна; този път жестът на престъпника бе по-енергичен:
— Откъде да зная? Това беше просто задача.
— И нямаш представа откъде са дошли парите?
Шарлемунд. Сиемон не би се наел да върши мръсната работа на друг. Шарлемунд се беше опитвал да натопи Рикар още от самото начало.
Тийф удължи колебанието си с миг по-дълго от достоверното.
— Съветвам те да си останеш невеж по въпроса — каза Адамат. — Иначе ще те връхлети още по-лоша съдба.
Тамас щеше да унищожи Тийф. Инспекторът почти изпитваше съжаление към него. Почти…
Той се отдръпна от проснатия, когато първите войници започнаха да влизат в помещението.
— Отведете ги в Черната кула — каза Адамат. — Аз трябва да се срещна с фелдмаршала.
— Покрай празника ще ти трябват часове да прекосиш града — извика Сусмит подире му.
Думите му заглъхнаха подир затичалия се Адамат. Инспекторът трябваше да разкрие предателя пред Тамас, преди да е станало прекалено късно.
Глава тридесет и пета
Таниел с мъка си поемаше дъх, краката му пламтяха. За това си имаше причина: през изминалите два дни му се събираха няколко часа почивка, и то неспокойна. Само барутният транс му позволяваше да продължава. И само благодарение на него надминаваше другарите си.