Той погледна към Бо. Приятелят му разглеждаше труповете, леко раздвижващ пръсти. Нямаше съмнение, че той с радост би се запознал с магията на тези монаси. Изглежда дори кабалистите не притежаваха достъп до всички тайни.
Бо се върна при стария монах.
— Този манастир е бил издигнат тук, за да пази от нещо.
Лицето на стареца остана безизразно.
— От завръщането на Крезимир?
— Нищо хубаво няма да произлезе от завръщането на бога — рече възрастният монах. — Но в планината има и по-лоши неща. — Той замълча за момент. — Да, ние сме пазителите на Крезим Курга. Предеите се завърнаха. От нас се очакваше да ги спрем. — Гордостта напусна лицето му. — Но ние не успяхме.
— Ние ще сторим всичко по силите си — рече Бо.
Таниел се надяваше, че кимването му е изглеждало уверено.
Двамата се отдръпнаха от стареца и заговориха тихо:
— Той знае много повече, отколкото казва — рече Бо.
— Нямаме време да го разпитваме.
Борбадор потри ръкавиците си.
— Бих могъл да приключа бързо. Може да научим нещо важно. — Очите му блестяха от любопитство, а лицето му за първи път от седмици насам съдържаше подобно оживление.
— Не. Огледай се. Той иска смъртта на Жулин. Би ни казал всичко, което знае. Небеса, наистина ли ви карат да продадете душата си, когато постъпвате в кабалата?
— Целесъобразност.
— Трябва да вървим — рече Таниел. — Слънцестоенето?
— Днес е.
— Колко време ще ни трябва, за да достигнем върха?
— Повече, отколкото остава до настъпването на слънцестоенето.
— Ще трябва да побързаме. Имаме ли план?
Бо се навъси:
— Сред тези мъртъвци има не един Привилегирован. Може би убитите са достатъчно, за да се объркат плановете ѝ. Тя се нуждае от много сила, за да призове Крезимир. Да преодолее огромно разстояние, за да го върне. — За момент той се замисли. — Ще убием колкото се може повече от Привилегированите. Ще оставим Жулин.
— Малко трудно ще я загърбим, когато е разгневена.
— С това ще се оправяме, когато му дойде времето — въздъхна Бо.
Таниел се върна при възрастния монах. Въпросният бе коленичил край оногова, когото бе нарекъл Дел, и тихо говореше в ухото му.
— За града ще ви е нужен водач — рече старецът, поглеждайки към мага. — Там има опасни места. Дел познава пътя най-добре. Опитвам се да го убедя да…
Бо избута Таниел встрани и коленичи пред младия монах. Привилегированият допря дланта си до челото му, а другата си ръка повдигна, леко раздвижвайки пръсти — пианист, свирещ с една ръка.
— Да — неочаквано каза Дел, въздъхвайки. — Ще ги заведа.
Тези думи той изграчи. В очите му отново проблясваше разсъдък.
— Добре ли си? — попита Бо.
— Вода…
— Дай му вода — обърна се Таниел към възрастния монах. Старецът се върна след момент; тримата помогнаха на Дел да се изправи.
— Вече съм добре — рече Дел. — Ще ги заведа. Вие наистина ли можете да ги спрете?
— Ще опитаме — рече Бо.
— Трябва да достигнем Крезим Курга преди слънцестоенето.
— Имаш ли представа къде трябва да ги търсим? — попита Таниел.
Дел се навъси към небето.
— Там има колизеум, построен от Крезимир. Мястото съсредоточава магията. Мисля, че то е най-вероятната цел.
— Отлично — каза Таниел. Той придърпа Бо встрани. — Какво направи, за да го събудиш?
— Нищо — отвърна Привилегированият. — Канех се да докосна ума му, за да видя дали му е останал някакъв разум, когато той се отърси сам.
— Хубаво е да имаме водач.
Бо изрази съгласие.
Таниел се отдръпна. Двама от граничарите издърпваха тяло от вътрешността на коридора — възрастна жена. Върху нея нямаше никакви белези от насилие. Най-вероятно тя беше умряла в съня си, задушена от дима — в килията си, разположена навътре в манастира, тя надали бе чула шума на битката.
Граничарите положиха тялото ѝ при монасите и понечиха да се отдалечат в ново търсене.
— Трябва да вървим — спря ги барутният маг. Той изрече тези думи меко, но достатъчно силно, за да бъдат чути от другите. — Фесник, събери хората.
Фесник тъкмо помагаше за увиването на едно от телата. Той се надигна и уморено се огледа. Изглежда осъзнаваше срещу какво са се изправили. Това не беше приключение, а надпревара с времето, в края на която ги очакваха противници, далеч по-могъщи от тях.
Таниел завари Бо и възрастния монах да спорят.
— Не може да погребвате всички — казваше Борбадор.
— Такъв е нашият обичай — отвърна монахът. Лицето му, както винаги, оставаше безизразно.
— Кезианците изхвърлете в пропастта. Погребете другарите си, ако не можете да ги обградите с лед. Във всеки случай трябва да съобщите за случилото се в крепостта.