— Ще изпратим някого — обеща старецът.
Бо го изгледа сприхаво.
— А вие какво ще правите? Манастирът е разрушен. При тукашните нощи е немислимо да се нощува на открито. Това вече не е вашият дом!
Той започваше да повишава глас, а жестовете му изнервяха Таниел.
— Бо.
— Какво? — Приятелят му остро се извъртя към него.
— Време е да тръгваме.
Борбадор бавно си пое дъх, за да се успокои.
— Пази се — обърна се той към монаха. Съветът съдържаше известен сарказъм. — Упорито копеле — промърмори Привилегированият, докато се отдалечаваше край Таниел.
— Приятелят ви е много уморен — каза монахът.
— През изминалия месец му се събра доста.
— Не му остава много.
Таниел се навъси. Тези монаси бяха мистерия. Що за вълшебство притежаваха, за да се изправят срещу Жулин и кезианската кабала? Никой от тях не носеше ръкавиците на Привилегирован.
Той отвори третото си око, борещ се с гаденето. И го затвори почти веднага, заслепен от ярките цветове Отвъд. Магията бе прекалено ярка, за да може да различи нещо.
— Зная — каза Таниел. — А вие се погрижете да си намерите подслон.
— На добър час — отвърна монахът. Той се усмихна, на което Таниел реагира с по-голяма топлота от очакваното. — Ние им създадохме много работа. Сега те са по-слаби. Нека да не е било напразно.
Щом тези възрастни мъже и жени бяха се опълчили на Жулин, значи и той самият щеше да го стори, реши Таниел. Той си пое дъх и стисна юмрук. Моментът наближаваше.
Барутният маг стисна ръката на монаха и се приближи към хората си. Някои от граничарите им бяха оставили припасите си и резервните си одеяла — макар Таниел да се надяваше, че монасите ще успеят да извадят още от вещите си, когато димът се успокои.
Той бързо огледа групата и установи, че Рина и кучетата ѝ липсват.
Откриха я в края на манастира, приклекнала досами срутените стени, да оглежда отвеждащата до върха пътека. При появата на другарите си тя се обърна и се изправи. И трите ѝ кучета опъваха каишките и скимтяха. Опитите ѝ да ги смълчи не се увенчаваха с успех.
— На планината има и нещо друго — рече тя.
Таниел се постара да не издава треперенето си.
— Тоест?
— Пещерни лъвове. — Рина посочи земята, към почти невидими за Таниел следи. — Ловили сме ги и преди. Кучетата познават миризмата им.
Таниел си отдъхна. За момент думите ѝ му се бяха сторили особено злокобни. Той осъзна, че ръцете му все пак са започнали да треперят.
— Из всички планини има лъвове. Възможно е дори да са надушили Жулин. Монасите казаха, че тя ги нападнала в това превъплъщение.
— Не мисля, че е тя.
Сърцето на Таниел се ускори.
— Пола! — извика той. — Върни се.
Девойката се бе отдалечила на около тридесетина крачки от тях и чоплеше земята край пътеката. Тя не му обърна внимание.
— И защо мислиш така? — обърна се Таниел към Рина.
Тя разпери ръце и отвърна с неизменния си спокоен глас:
— Защото животните са най-малко петдесет.
Граничарите изругаха. Бо очерта предпазващ от злото знак.
— Какво? — сепна се Таниел. Думата излетя по-остро от възнамеряваното.
— По-нагоре — продължи Рина. — Отвъд Ка-поел, където пътеката се разширява. Слезли са от склона и са поели подир кезианците.
Таниел погледна към Борбадор.
— Възможно ли е тя да ги е призовала? Чувал съм истории за Привилегировани, които…
Прекъсна го смехът на Рина.
— Какво смешно има? — попита барутният маг.
— Лъвовете не са дошли да им помагат, а да ги ловят. — Сега в гласа ѝ се долавяше зачатъкът на истерия. — Ще нападнат и нас, когато се изкачим. — Тя придърпа кучетата по-близо до себе си и отново се загледа в дирите.
— Пещерните лъвове не ловуват на групи — каза един от граничарите.
Всички се бяха обърнали към Бо. Той отвърна на погледите им мълчаливо и с неразгадаемо изражение върху изтощеното си лице. Той опипваше въздуха с ръкавиците си, както лекар проверява за счупени кости. Сетивата на Таниел долавяха нишката на вълшебство.
— На планината има нещо нередно — рече той. Това бяха единствените му думи.
Нила се сдоби с количка за прането. Един от многобройните работници, помагащи в организирането на празника, ѝ помогна да я скове от стара вана и платформата на стара пазарна количка. Тя не бе могла да помоли войниците, макар че никой от тях не би ѝ отказал. Но се беше разчуло, че е отхвърлила Олем: те пак се отнасяха учтиво към нея, но не и по предишния начин.