В продължение на три дни тя използва новата си количка да събира прането, за да могат пазачите да свикнат да я виждат. Имаше логика — в момента ѝ се налагаше да работи повече от обичайното, тъй като половината от служителите в дома бяха изоставили обичайните си задължения покрай пира на Михали. Липсата на помощници често я оставяше сама в мазето. Така тя можа да измени курса си край коридора, в който се намираше стаята на Яков.
Тя бързо осъзна, че нощта ще бъде най-трудното време да изведе детето. Сред пустите коридори би се затруднила да скрие извеждането му. Но денем палатата гъмжеше от народ. Покрай гощавката на площада ставаше невъзможно човек да държи сметка на всички влизащи и излизащи; веднъж озовеше ли се вън, Нила щеше да се стопи сред тълпата.
В утрото на последния ден от фестивала тя бе подкарала количката си за пореден път. Спря на обичайните си места и събра достатъчно дрехи, които да прикрият дете, преди да се насочи към стаята на Яков. Подминаваше мъже и жени, войници и чиновници и кимваше на всички.
Пазачът не беше на поста си. Нила въздъхна облекчено и шепнешком благодари на Крезимир. Само възпитателката на Яков стоеше на пътя ѝ.
Тя провери скритата сред прането палка. Не ѝ се искаше да я използва, но нямаше да се поколебае, ако старицата ѝ създадеше проблеми.
В следващия момент Нила рязко спря: вратата на стаята стоеше отворена. Тази врата никога не беше отворена. С мъка тя си наложи да продължи по коридора, поглеждайки небрежно, докато минаваше.
Стаята беше празна. Никаква възпитателка. Никакъв Яков. Дали Нила не беше допуснала грешка? Може би тази сутрин Яков бе преместен в друга стая? Или изведен от страната?
След едно бързо оглеждане, за да се убеди, че наоколо няма войници, тя влезе в стаята.
Леглото не беше оправено. На масичката край него стояха играчки, в гардероба имаше детски дрехи. Изглеждаше, че стаята е била напусната наскоро. Може би беше в банята? Във всеки случай трябваше да излезе, за да не бъде заварена.
— Ти пък коя си? — изрече мъжки глас.
Нила рязко се извъртя, сепната. Двама мъже стояха на прага. Заговорилият приличаше на докер — с каскет, вълнено яке с кръпки на лактите и мърлява кафява жилетка. Другият беше джентълмен, с черно сако над кадифена жилетка с бяла риза, черни панталони и черни, лъснати обуща. Той носеше цилиндър и бастун.
— Перачката — отвърна Нила, след като се окопити. Кои бяха тези хора? Какво търсеха в стаята на Яков?
Докерът се навъси насреща ѝ, поглеждайки към количката с пране.
— Ела по-късно — заръча той.
— Бих ли могла да ви услужа с нещо? — попита Нила. По говора на докера личеше, че той е местен. Може би част от работническия профсъюз. Джентълменът мълчеше, но нещо в погледа му караше Нила да стои нащрек.
— Просто дойдох да взема дрехите и играчките — рече работникът. — Няма да се бавя.
— Точно се канех да ги взема за пране. Мога да ги изпера и да ги изпратя.
— Няма да е необходимо — заяви джентълменът. Неговият глас бе тих и плътен, с образован изказ. — Хайде — обърна се той към спътника си.
Учтиво, но решително работникът избута Нила и започна да изпразва гардероба и чекмеджетата на скрина върху бюрото. Накрая той подхвърли дървено влакче и два оловни войника и с помощта на чаршафа събра вързоп.
— Сигурна съм, че той си има пътна чанта — поде Нила.
— Няма да е необходимо — отново каза джентълменът. — Ти се погрижи за останалото спално бельо.
Той излезе. Работникът нарами вързопа и го последва. Нила също излезе, съпровождайки ги с поглед. Когато никой от двамата мъже не се обърна назад, тя насочи количката си подире им.
От разстояние тя ги проследи до главния коридор, сетне по един от страничните — тогава те влязоха в стая в края му: един от многобройните кабинети в сградата. Нила остави количката си и безшумно се приближи до вратата, за да надникне.
Нечия ръка грубо я сграбчи за рамото. Тя бе дръпната в стаята и блъсната срещу стената. Някой я сграбчи за брадичката и Нила се озова срещу безсърдечния поглед на изтънчения господин.
— Какво означава за теб момчето? — попита той. Гласът му си оставаше небрежен и спокоен, въпреки жестокостта на захвата му.
Нила промърмори изненадано, колебаеща се какво да каже. Кой беше този човек? Защо се отнасяше с нея по такъв начин? И как знаеше, че Яков означава нещо за нея?
— Какво — повтори джентълменът, извивайки лицето ѝ едновременно с всяка дума — означава за теб момчето?
— Нищо. Аз съм пера…
— Моята чудатост ми позволява да разбирам кога ме лъжат — каза той. — Давам ти пет секунди да ми кажеш, след което ще те удуша.