Нила почувства как пръстите му се затягат. Очите му продължаваха да се взират насреща ѝ. В очите на мъртъвци тя бе виждала повече живот.
Пръстите се затягаха.
— Аз… — тя се сепна, задавена. Мъжът леко разтвори пръсти. — Аз работех за семейството му преди преврата. Познавам го от малък. Исках да му помогна да избяга от Тамас.
Пръстите освободиха гърлото ѝ.
— Какъв късмет — каза джентълменът. — Имахме проблеми с гувернантката му. Ти ще заемеш мястото ѝ и ще дойдеш с нас.
— Но аз не…
Той я сграбчи за тила и я повлече със себе си, както някой би повлякъл немирно дете. Там отвори едното крило на гардероба и силом извърна лицето ѝ.
Макар и бегло, Нила помнеше възпитателката, намирала се в стаята на Яков. Тя беше едра, възрастна жена и в момента тялото ѝ лежеше под неестествен ъгъл на дъното на гардероба, втренчено с празен поглед в нищото. Нила опита да извърне глава, но пръстите на мъжа не ѝ позволиха.
— Това се случи с нея — любезно обясни той, — защото тя си позволи да недоволства. Ако ти си позволиш да недоволстваш или да не се подчиниш на някое нареждане… няма да се поколебая да те убия с голи ръце. Аз съм лорд Ветас и от този момент аз съм твой господар. Сега ела.
Джентълменът затвори вратата на дрешника и изведе Нила обратно в коридора. Докерът изчакваше там, нарамил вързопа с дрехите на Яков. Ветас посочи към нея:
— Тя ще бъде новата бавачка на детето. Отведи я, аз имам още работа.
С бързи крачки Ветас се отдалечи. Нила не можеше да откъсне поглед от него. Сърцето ѝ биеше оглушително, а краката ѝ се бяха налели с олово. Никога преди не беше изпитвала подобен страх. Нито когато я беше заплашвало изнасилване, нито когато като малка едва не се беше удавила в Адморието. Този човек представляваше същинска въплътена злина.
Работникът сви рамене и хвана Нила за ръката. През една странична врата той я изведе на улицата, където чакаше карета. Дори зад Благородническата палата имаше тълпа.
Нила погледна към докера. Той не я стискаше особено силно; тя можеше да се освободи от него и да избяга сред тълпата.
Двамата се намираха съвсем близо до каретата. Някакво отвратително предчувствие ѝ подсказа, че ако тя влезе в купето, никога няма да успее да избяга от лорд Ветас. Тя започна да преценява възможностите, напрегната, стиснала полата си с една ръка, за да може да побегне.
— Госпожице Нила? — Яков изникна на вратата на каретата. Косата му беше разрошена, дрехите му бяха смачкани, но самият той изглеждаше невредим. — Госпожице Нила! Не знаех, че сте тук!
Нила отпусна полите си. Тя прие ръката на Яков и се покатери в купето.
— Не се тревожи — каза тя. — Дойдох да се грижа за теб.
Глава тридесет и шеста
Облегнат в стола си, отпуснал крак върху табуретка, Тамас наблюдаваше как пирът на Михали привлича половината град на закуска. Целият площад бе задръстен, улиците преливаха от чакащи. Сред тълпата имаше жонгльори, които развличаха събраните, а стоящите близо до средата на площада ядяха овесена каша прави и наблюдаваха играта на трупа актьори върху разположената там платформа. Това беше последният ден на фестивала; никакви пари не бяха пестени за развличане на масите.
Голям чадър бе разпънат над Тамас, за да го пази от набиращото сила слънце. Той се беше разположил на стълбището пред палатата, заедно с кошница кифлички, оставена му от Михали преди около час. От месеци фелдмаршалът не се бе чувствал толкова добре.
— С този крак мястото ти е в леглото — отбеляза лейди Винцеслав — Сигурен ли си, че си достатъчно добре?
Забелязал цвета на кожата ѝ, Тамас имаше основание да я попита същото.
— Разбира се, херцогиньо. Отдавна не съм се чувствал толкова добре.
Дръзки думи, но пък искрени. Кракът му наистина се възстановяваше. Тамас почти можеше да усети как силата му се възвръща. Той знаеше, че има работа, но нищо от това нямаше значение. За пръв път от смъртта на съпругата си насам той се чувстваше цялостен.
Дори лейди Винцеслав изглеждаше по-добре. Тя бе избрала да се изправи пред тълпите напук на неотдавнашния скандал с бригаден генерал Барат. Херцогинята вече не отговаряше за организацията на празника — тази работа бе преминала в ръцете на Михали — но поне присъстваше.
— Смяташ ли, че всички ще се явят? — попита тя.
Тамас огледа тълпата.
— Мисля, че целият град се е стекъл тук, херцогиньо.
— Визирах съветниците. — Тя шеговито го удари по ръката.
— Рикар се навърта още от шест и половина — рече Тамас. — Раздава храна и вино редом с работниците си.