Освен това той се намираше под стриктно, но дискретно наблюдение, докато Адамат не се завърнеше с доказателства за вината или невинността му. За момента нищо в поведението на председателя не показваше, че той е запознат с опита за убийство срещу Адамат.
— Наистина ли? — Дамата изглеждаше изненадана от това. — Удивително.
— Ондраус също е някъде тук, крещейки на хората си — продължи Тамас. — Олем каза, че преди час е видял евнуха. От Шарлемунд няма следа. А там — той посочи — идва ректорът.
Той наблюдаваше как възрастният учен си пробива път през тълпата. Родилното петно върху лицето му изглеждаше по-тъмно от обичайното. Ректорът поглеждаше към околните маси, но ги подминаваше, целенасочен. Той поспря за момент под строгите погледи на Тамасовите телохранители, преди да пристъпи в сянката на чадъра и да повдигне шапка към лейди Винцеслав.
— Стол? — предложи Тамас, правейки знак на телохранителите си.
— Да, моля — каза ректорът. Докато изчакваше, той наблюдаваше тълпата, а когато столът бе донесен, новодошлият се настани край Тамас. — Днес изглеждаш в необичайно добро настроение.
— Наистина ли? — рече фелдмаршалът. — Та ние разменихме няколко думи.
Ректорът прочисти гърло.
— Усеща се. Като студент първа година, който знае, че ще стане любимец на всички професори. Дразнещо е.
Ректорът отново се огледа. Той не спираше да поглежда към масите с храна и слугите, изнасящи купи, чинии и прибори.
Тамас го погледна косо.
— Не става дума само за мен. Това е целият град. — Той посочи към десетките хиляди безгрижно пируващи с вкусотиите на Михали. — Едни до други седят бедни и богати, благородни и простолюдни. Никога не бях виждал нещо подобно.
Ректорът хвърли небрежен поглед към струпаните хора.
— Не ми казвай, че вярваш в тези глупости. За майстора готвач, който бил бог. — Той се загледа в един казан с каша.
Тамас се поколеба, опитвайки се да разгадае тона му. Думите на учения бяха прозвучали необичайно. Въпреки остротата им, те очакваха потвърждение.
— Бог? Не. Силен Чудак. Може би малко луд. Но безобиден. Но пък… — Той замислено повдигна ръка. — Кой знае как изглежда един бог? Какво прави един бог? Как бих могъл да позная божество?
Фелдмаршалът засмяно поклати глава в отговор на изтерзания поглед на ректора.
— Михали определено е даровит човек. Много даровит. Но не мисля, че е бог. Ами ти? Ти си човекът, който в най-голяма степен би трябвало да знае. Ти познаваш цялата история на Деветте държави. В някоя от книгите говори ли се за Адом?
— Още преди много време осъзнах, че Крезимир никога няма да се върне. — Ректорът замълча. А Тамас осъзна, че няма представа за възрастта на събеседника си.
— А Адом…? — подкани фелдмаршалът.
— Той е обожавал храната — призна ректорът. — Има си причина той да е покровител на готвачите. Бил е едър, силен, властен и — той се загледа в една от помощничките на Михали, понесла чиния с пълнени гъски върху главата си — е бил много популярен сред жените. Обичал е всяка една от над четиристотинте си съпруги — във всеки един смисъл.
— Четиристотин? — повтори Тамас. — Аз с една едва се оправях.
Той побърза да отстрани образуващата се в гърлото му буца и промени темата:
— Но ти говориш така, сякаш си го познавал сам.
Ректорът не каза нищо.
— И Михали звучи като добър кандидат — продължи Тамас.
— Има прекалено много въпроси — каза накрая ученият. — По тази земя не е бродило божество от стотици години. Крезимир си отишъл, за да продължи да изследва космоса, а Нови и Бруд го последвали подир дни. Останалите или напуснали на свой ред, или просто изчезнали. Имало слух, че един-двама останали…
Тамас любопитно се спогледа с лейди Винцеслав.
— Добре ли си? — попита Тамас.
Ректорът го погледна за момент.
— Би ли ми повярвал, ако ти кажех, че Михали е даровит вълшебник?
— Без никакво съмнение. Но не е Привилегирован. Той е Чудак.
— Друг път Чудак. Ами ако ти кажех, че е най-могъщият вълшебник на света? Или ако кажех, че боговете на практика не са нищо повече от изключително могъщи вълшебници?
— Хипотетично? — уточни Тамас, разкривайки скептицизма си.
— Най-могъщите, живели някога?
— Шегуваш се.
— Това беше просто въпрос — тросна се ректорът.
— Е, и какво ако Михали наистина е такъв?
— Проблемът при логиката — рече ученият — е, че понякога си принуден да повярваш на собствената си хипотеза, дори и да не го желаеш. Какво усещаш, когато погледнеш към Михали с третото си око?