— Предателят — прошепна Тамас.
— Ако последват още подобни пречки… — Михали посочи около себе си.
— Но аз не зная кой е предателят — рече Тамас.
— Той може да знае — посочи Олем. Фелдмаршалът се извърна, за да види забързаните Сабон и Адамат.
Глава тридесет и седма
Изборният площад беше покрит с боклуци. Войници крачеха сред разхвърляните столове и маси и мрачно разчистваха, потъпквайки разпиляна храна. Неколцина граждани биваха отнасяни на носилки, когато Адамат се появи, а пред Благородническата палата се бяха струпали хора.
Сабон първи достигна до тях. Той забави ход, оглеждайки се. Дали не бяха закъснели? Виждаше се, че хората са побягнали. Но какво се бе случило? Адамат не виждаше трупове на Бръснари или войници. Лежащите не бяха униформени, а обикновени столичани, попаднали сред огъня. Освен това инспекторът различи разсечени гърла, пролята върху паветата кръв, виждаха се и огнестрелни рани. Семейства се събираха около погиналите си близки. Ридаеха жени.
Достигайки войниците, Адамат си отдъхна. Тамас се намираше там, заедно с ректора и Михали. Телохранителят на Тамас стоеше наблизо и навъсено изучаваше майстора готвач. Лейди Винцеслав също беше там, а Рикар Тамблар и Ондраус се приближаваха откъм площада.
Сабон поклащаше глава в отговор на някакъв Тамасов въпрос. И двамата с очакване се обърнаха към Адамат. Фелдмаршалът понечи да каже нещо.
— Шарлемунд — каза инспекторът. — Архидиоцелът.
Гняв изникна върху Тамасовия лик. За момент той остана застинал във вътрешна борба, преди да се овладее.
— Откъде знаеш? — през зъби процеди той.
Адамат набързо разказа за Сиемон и признанието на Тийф.
— Трябва да е Шарлемунд — заключи той. — Свещеникът, когото Тийф ми описа, напълно съвпадаше със Сиемон.
— Не е ли възможно този жрец да работи за другиго? — продължи Тамас.
— Не.
Разбира се, че беше възможно. В тези случаи никога нямаше абсолютна сигурност. Но това беше малко вероятно, а Адамат трябваше да представи уверено решение.
Телохранителят на Тамас се приближи.
— Да го повалим — каза Олем. — Вече притежаваме име. Имаме свидетел. Не бива да се колебаем.
— Съгласен съм — рече Сабон.
Тамас затвори очи.
— Трябва да бъде сторено — продължи Сабон.
Адамат наблюдаваше фелдмаршала. Той осъзна, че Тамас изпитва страх. Шарлемунд беше единственият от съзаклятниците, притежаващ достатъчно сила, за да го смаже самостоятелно. Тамас можеше да го остави на мира и да изчаква следващия убиец или да го нападне веднага и да рискува да си навлече гнева на църквата. Адамат не му завиждаше за тази дилема.
От своя страна Тамас бавно изучаваше лицата на околните. Погледът му се спря върху майстора. Михали леко му кимна. Тук бе станало нещо, което Адамат бе пропуснал.
— Той защо е изпратил хора срещу теб? — попита Тамас.
За момент Михали остана загледан в нищото, навъсен.
— Не е ясно — каза той. — Жулин е предея. Тя знае, че аз обитавам смъртно тяло. Може би тя го е предупредила. А може би са се намесили и други.
Тамас изчака Рикар Тамблар и Ондраус. Когато те пристигнаха, той рече:
— Шарлемунд е предал каузата ни. Аз няма да търпя това. Не зная дали измяната му се ползва с благословията на църквата. И не ме интересува. Кой от вас ме подкрепя?
— Аз. — Рикар пристъпи напред.
— Аз също — каза лейди Винцеслав.
Ректорът кимна.
— Разбира се — изсумтя Ондраус.
— Пригответе конете и колите — нареди Тамас. — Организирайте всички войници, които са налични. Ще арестувам архидиоцела.
— Ще отидеш на негова територия? — попита Сабон — Защо просто не организираме среща? Когато той се появи, ще го заловим.
— Трябва да го принудим да реагира — каза Тамас. — Неговите шпиони ще му предадат, че покушението над Михали не е успяло и че измяната е разкрита. Ако той побегне, ще потвърди вината си. Ако остане, ще се изправим срещу него. И в двата случая няма да му позволя да избяга. Вървете.
Адамат бе изблъскан встрани от втурналите се войници. Тамас поспря край него, опирайки се тежко на бастуна си, и отпусна ръка върху рамото му.
— Добра работа — рече той. — Сега си върви вкъщи. Събери си багажа. — Той понижи глас. — Изведи близките си от страната. Ако всичко се развие добре, ще имам нужда от теб и уменията ти и за в бъдеще.
Това шега ли беше? Адамат се вгледа в лицето на Тамас. Не. То беше сериозно. Прекалено сериозно. Фелдмаршалът се отдалечи с отсечено накуцване, потракващ с патерицата.