За момент Дел се замисли.
— Дворецът на Крезимир. Ела, ще те заведа.
Докато прекосяваха мъртвата гора, те мълчаха. Стъпките им отекваха по павирания път; тук заслушалият се Таниел осъзна липсата на сняг. Земята бе непокрита, въпреки че голите клони не биха могли да спрат валежа. И самият въздух ставаше по-топъл. Може би това бе остатъчно влияние от божията защита, обгръщаща свещения град? Или ставаше дума за обикновена горещина от вулкана? Дали изобщо щяха да успеят да се доближат до езерото при това положение? Жежкостта и отровните газове заплашваха да ги обгърнат. Те не разполагаха с магическата защита на Жулин и кабалистите.
Таниел погледна към Бо. Привилегированият изглеждаше отвратително. В това си състояние той надали би могъл да защити и муха, камо ли останалите.
Следващите трупове те откриха отвъд гората, близо до склона на малък хълм. Този път те не принадлежаха само на пещерни лъвове. Сред останките на няколко от създанията лежеше разкъсан пазител. Ръката му, макар и оглозгана, все още оставаше вклещена около шията на един лъв.
Докато ги подминаваше, барутният маг притисна носна кърпичка към лицето си. Нямаше как телата да са започнали да се разлагат за толкова кратко време, но лъвовете воняха отвратително — в топлата среда вонята им се усещаше особено ясно.
Ка-поел за пореден път избърза напред. Тя поспря непосредствено отвъд хълма, все още видима, и помаха на спътниците си. Таниел с радост остави телата зад себе си.
Оказа се, че се е зарадвал прибързано. Зървайки очакващата го гледка, той застина край Ка-поел. Зад него някой шумно повърна закуската си. Бо.
Тук се бе провела ожесточена битка. Пазителите бяха избрали за своя позиция средата на малък парк — вероятно мястото, от което Жулин и кезианските Привилегировани бяха навлезли в сърцето на града. Дузина пазители бяха избити, обградени от трикратно повече пещерни лъвове, обсипали територията на целия парк. Един от пазителите лежеше по корем, обгърнал каменна пейка с ръката си. Развлачените му вътрешности показваха, че от него е било ядено трескаво.
— Създанията са гладни — каза Рина. Кучетата бяха приседнали в краката ѝ, за да не се отделят от нея. — Те преследват целенасочено, но при всяка смърт спират, за да се наядат с месо. Те умират от глад.
Таниел прочисти гърлото си.
— Гладни са? И затова преследват кезианците?
Тази мисъл бе далеч по-лесна за приемане, макар и не по-малко опасна от идеята, че лъвовете биват насочвани от някакъв свръхестествен разум.
Рина сви рамене:
— Възможно е. Но пещерните лъвове не ловуват на групи, дори и във времена на най-голяма оскъдица. Те предпочитат усамотението.
— Как е възможно да има толкова много от тях? — попита Бо. — Тук няма какво да ядат. Никога не съм чувал даден връх да има повече от два пещерни лъва.
На това никой не можеше да отговори.
Таниел провери пистолетите и винтовката, за да се убеди, че са заредени, и вдъхна щипка барут. Ръцете му трепереха. Тялото му умоляваше за още барут. И наистина щеше да има нужда от допълнителната субстанция. Той започна да се бори с желанието. Ако се поддадеше, заплашваше го барутна слепота. Но ако не го стореше, нямаше да остане жив. Затова той вдъхна отново.
Дирята от трупове напускаше парка и отвеждаше до булевард, водещ към центъра на града. Кървави късове от месото на пазители и пещерни лъвове бяха влачени от преследващите животни.
При навлизането в града Таниел започна да оглежда сградите. От тях не долиташе нито звук, макар че вятърът трябваше да свисти сред тях, а някакви дребни създания трябваше да са се възползвали от удобните бърлоги. Но не се виждаше нещо подобно. Градът беше напълно мъртъв, дори и за стихиите. Тази гледка вледеняваше Таниел.
Допир по рамото го накара да се извърти рязко, стиснал оръжие, и за малко да изкорми Дел с щика си.
— Извини ме — рече барутният маг, докато си поемаше дъх.
— Дворецът — каза Дел — е натам. — Той посочи към вътрешността на града.
Те промениха пътя си. Макар градът все така да го плашеше, Таниел се радваше, че вече не следва дирята лъвове и Привилегировани. От двореца той щеше да стреля по Привилегированите от безопасно разстояние, с което щеше да намали бройката им и да направи призоваването на Крезимир невъзможно.
През целия си път към дома Адамат чуваше слухове за клането на площада. Повечето хора се отдалечаваха от площада. Новините се разпространяваха бързо; навсякъде хората правеха суеверни знаци, за да се предпазят от зло. Едно клане на празника на свети Адом представляваше поличба, достатъчна да стресне повечето хора.