— Нареди да доведат подкрепления — рече Тамас.
Олем бързо запълзя към близките войници.
— Сторено е — заяви той при завръщането си.
— Тамас! — извика Шарлемунд. — Няма да чакам цял ден. Продължаваме ли да стреляме, или ще ми позволиш да обясня? Бъди разумен!
— Разумен! — процеди Тамас. — Негодникът ме предава и ми говори за разумност. Какво ли ще каже? Че се е опитвал да постигне споразумение с Кез, за да спаси Адро?
— От него може да се очаква всичко, сър — отвърна Олем. — Никога не се доверявайте на човек, който се обгражда с красиви жени. Още по-малко църковен служител.
— Мъдри думи.
— Вие ще влезете, нали — предположи Олем.
— Да.
— Идвам с вас.
Тамас понечи да отвърне.
— Затъкнете си възраженията, сър. Идвам с вас. — Телохранителят му се надигна и се обърна към най-близкия войник. — Не им позволявайте да избягат, дори и ако заловят фелдмаршала. Стреляйте на месо.
Дворецът на Крезимир беше огромен. Никъде в Адопещ, в Кез или Фатраста Таниел не беше виждал нещо, което дори да се доближава до величието му.
За разлика от останалите постройки в Крезим Курга, неговите блокове не бяха потъмнели от вулканичната пепел. Самите те бяха изградени от вулканична скала, сякаш излети от самата планина и застинали в настоящата си форма. В тяхната лъскавина човек можеше да се огледа. Никъде не се виждаше и едничка цепнатина, която да показва, че това е дело на човешка ръка.
— Това е цял комплекс — обясняваше Дел, докато те обикаляха в търсенето на вход. — Крезимировият дом. Той и предеите са живели тук десетилетия наред.
— Помня, че бях чел за това място — рече Бо, допрял пръсти до високата стена. — Но как ще влезем? С магия ли?
— Има вход — отвърна Дел.
— Лъвове!
Викът дойде от задната част на малката група. Дел отново затрепера, притискайки се към стената. Таниел го сграбчи и го повлече със себе си.
Първото създание изникна от улицата, която те бяха напуснали неотдавна. Черните му лапи глухо удряха паважа, а ноктите му се врязваха в камъка. Лъвът беше три пъти по-едър от куче, с остри зъби. Муцуната му беше изцапана с кръв.
Групата продължи диренето на входа тичешком.
— Явно им е омръзнало да преследват Жулин — промърмори Таниел към Бо.
— Или тя ги е прогонила — задъхано отвърна Борбадор. Той започваше да изнемогва; наложи се барутният маг да го стисне за рамото и да го повлече.
Още пет лъва изникнаха подир първия.
— Пола, ако си предвидила някакъв номер, използвай го!
Ка-поел се затича напред, изпреварвайки другарите си. Там тя спря и извади няколко кукли от торбата си. Тези восъчни фигурки не се отличаваха с човекоподобността на предишните, а имаха животинска форма — формата на пещерни лъвове. Тя сграбчи две и ги размаза в стената.
Един от лъвовете изрева, хвърли се на земята и започна да замахва с лапи към главата си. Ка-поел захвърли една от фигурките и започна да я тъпче. Рухналият лъв се пръсна, като смазан от невидима ръка.
Ка-поел прибра останалите фигурки.
Пещерните лъвове се нахвърлиха върху смазания си другар. Нокти и зъби енергично се заеха да разпределят месото на порции. Едно от създанията отхапа само веднъж и отново се затича към Таниел и граничарите, сипейки кървава диря след себе си.
— Недей, това ще вдигне твърде много шум! — възкликна Таниел.
Късно, Фесник вече дърпаше спусъка. Куршумът закачи главата на лъва и го накара да застине сепнато. Ехото на изстрела се понесе сред сградите, прогонило тишината. Над Фесник се издигна облаче дим. Останалите лъвове престанаха да се хранят и повдигнаха глави към тях.
Таниел преглътна мъчително. Дотук с елемента на изненадата.
Пронизително изсвирване разкъса тишината, завърнала се след изстрела. Таниел се огледа.
Рина държеше костна свирка. Кучетата наостриха уши.
— Дръж — нареди тя.
Освободени, трите едри кучета се хвърлиха към пируващите лъвове. Планинските зверове не обърнаха внимание, защото бяха възобновили храненето си. Един от лъвовете изрева стреснато, когато Крезим връхлетя върху него. Мастифите директно се хвърляха да убиват; лъвове и кучета изчезнаха сред мятаща се козина.
Макар по-дребни и без подобни нокти, кучетата бяха нападнали изневиделица. Те разкъсаха три от лъвовете с удивителна бързина и се нахвърлиха върху оставащите два. А на улицата изникваха още от скотовете.
— Бягайте! — кресна Таниел.
— Насам. — Бо се беше отдалечил пред тях и трескаво им правеше знак да го последват. При достигането му те откриха, че в стената има очертания на врата. Нейната тежест отстъпи едва пред двойни усилия.