Когато и последният влезе, те затвориха вратата след себе си. И от тази страна тя беше съвсем гладка.
— Къде е Рина? — попита Бо.
Наложи се отново да отворят. Рина стоеше на улицата, изтеглила пистолет. Тя цялата се тресеше и безпомощно наблюдаваше как лъвовете разкъсват кучетата ѝ.
— Върви! — изкрещя Таниел.
— Няма да ги оставя — отвърна тя. Гласът ѝ бе тих, но ясен.
Бо пристъпи отвън, повдигна ръка и раздвижи пръст, потропващ по невидимо стъкло.
На улицата изникна вихрушка. Рина напразно понечи да сграбчи шапката си. Сдавилите се животни бяха разделени от вятъра. Хълбоците и на трите кучета бяха покрити с кръв, но по чудо и трите бяха живи. Всички животни се извърнаха към Бо.
Вятърът продължаваше да ги обгръща. Кучетата се озоваха понесени във въздуха, далеч от лъвовете. Те полетяха към Рина, която се присъедини към полета им. Борбадор отстъпи назад. Трите кучета и жената влетяха вътре. Вратата се затвори, обгръщайки ги в мрак.
Вън нещо се стовари върху вратата. Таниел опря гръб на нея. Останалите последваха примера му. От другата страна лъвовете напразно ръмжаха.
Някой запали клечка кибрит. Нейната светлина показа, че Бо лежи на земята, редом с кучетата и Рина. Един от песовете скимтеше. Привилегированият и жената бяха в безсъзнание, може би мъртви. Във всеки случай лицата им бяха покрити с пот и пепел. Пепел? Тя пък откъде се беше взела?
Таниел сведе очи към пода. Дебел слой пепел покриваше земята. Явно в даден момент в двореца беше бушувал пожар, опустошил всичко — само постройката беше останала.
Той погледна към останалите си спътници. Всички те бяха полагали толкова усилия, за да стигнат тук. И защо? За да бъдат преследвани като животни в един мъртъв град?
Започваше да го обзема отвратителното усещане, че се е провалил.
— Къде е Дел? — попита той. От монаха нямаше и следа. Таниел го повика. Не последва отговор. Но сред килима пепел личаха дири, отвеждащи към средата на сградата. Вратата се разклати за пореден път, раздирана от нокти.
Все още опрял гръб на преградата, Таниел вдъхна щипка барут. Сега сетивата му можаха да уловят нищожните ивици светлина. Той и другарите му се намираха в обширна зала, по-скоро напомняща мина, отколкото на постройка. Той бавно си пое дъх.
— Това не ми прилича на дворец — каза той.
— Таниел!
Гласът отекна край тях.
— Дел? — повика барутният маг.
— Тук съм, Таниел. Бързо!
— Бо е ранен.
— Няма време. Трябва да дойдеш.
Вратата отново се разтресе. Навън един от пещерните лъвове изскимтя.
— Ще успеете ли да удържите? — попита Таниел.
— Върви — отвърна Фесник — Ще се справим. Върви и им дай да се разберат.
— Ти остани тук — обърна се магът към Ка-поел. — Помогни им да задържат вратата.
Той не обърна внимание на раздразнения ѝ жест и се затича. Подът бе гладък, напълно равен. Вероятно под слоя пепел се криеше мрамор.
Оставил светлината на пламъчето зад себе си, барутният маг се отправи по посока на звука. В крайна сметка той се отказа и предпочете да се ориентира по стъпките. Благодарение на транса си младият мъж успяваше да ги различава в иначе непрогледната за нормален поглед тъма.
Той откри Дел край огромно стълбище — като онези, каквито обикновено се срещаха в кралските бални зали. То нямаше перила и очевидно бе изработено от същия материал като стените на двореца, за да оцелее в пожара.
— Това място не ми прилича на дворец — отбеляза Таниел.
Дел трепереше ужасно, с мъка се задържаше на крака. Той умолително протегна ръце към Таниел.
— Някога това беше величествен дворец. Хиляди и хиляди стаи, изпълнени със злато, скъпи мебели и килими. Ако имаше светлина, щеше да видиш пепелта. Само външността на двореца е от застинала скала — дело на Крезимир. Вътрешността на двореца бе дело на човешка ръка. От нея не е останало нищо.
— Няма ли прозорци?
— Да вървим — Дел посочи към стълбището. — Горе се вижда колизеумът. Слънцестоенето наближава.
Олем помогна на Тамас да се изкатери от изкопа. Фелдмаршалът приглади униформата си, изтупа панталони и намести колана си.
— Трябва да си взема сабята — каза той.
Двамата се отправиха към каретата, където Тамас обърна гръб на вилата и се приведе над тялото на Сабон.
— Прости ми, приятелю — каза той. — Моята арогантност ни доведе в този капан. И е на път да ме въведе в нов. Прости ми.
Олем му подаде сабята и торба барутни заряди — достатъчно, за да убият цяла рота.