Олем се изправи на крака. Той се втурна край Никслаус, стиснал сабята си, но пътят му се оказа препречен от петима църковни гвардейци. За момент те погледнаха към безмълвното сражение между Никслаус и Тамас, след което се насочиха към Олем.
Тамас стисна дръжката на бастуна си. Всяка негова атака се доближаваше до целта: Привилегированият не можеше вечно да отстранява куршуми, а в напрежението не му оставаше време да издигне по-добра бариера.
Фелдмаршалът бързо погледна към Олем. Телохранителят му бе посякъл един от противниците си, но останалите го притискаха. Той се оказваше оттласкван назад, почти край Никслаус.
Барутът на Тамас привършваше. Шарлемунд щеше да избяга.
В едно от припрените си движения Никслаус сгреши, давайки на Тамас възможност да запрати шепа куршуми към гвардейците. Куршумите пронизаха очи и челюсти, покосявайки противниците на мига. Олем прескочи рухналите тела и се затича подир Шарлемунд.
Никслаус отново обърса нос.
Тамас се ухили.
— Алергия?
Никслаус направи крачка назад. Тамас се облегна на бастуна си и пристъпи напред. Привилегированият стисна зъби и отново се отдръпна. Тамасовият бастун отбеляза нова крачка.
Пръстите на кезианеца не спираха да се гърчат, но по челото му бе започнала да избива пот. Поредните куршуми, запратени от Тамас, отскочиха. Зарядите на фелдмаршала привършваха. Той си пое дълбок дъх. Миризмата на изгорял барут вля плам в жилите му, трансът му се задълбочи.
Никслаус рязко замахна и изкрещя.
С вик Тамас рухна на пода, загубил съсредоточението си. Той се вторачи в разполовения си бастун, сетне повдигна очи към Никслаус. Привилегированият стоеше над него, леко свил пръстите на протегнатата си ръка. Ризата му беше подгизнала от пот; косата му беше разрошена.
— Стар глупак — процеди той, презрително поглеждайки към Тамас.
— Хубаво, ти печелиш — рече фелдмаршалът и подпали фишек.
Никслаус изрева и отстъпи назад, вкопчил се в лявата си ръка. Той се блъсна в колоната, носеща бюста на Шарлемунд. Бюстът полетя към земята, строшавайки мраморна плочка, а Никслаус се препъна в колоната, която бе съборил току-що.
Тамас се изправи на колене, глух за болката в крака си. С помощта на по-дългото парче от бастуна той докуца до Никслаус и подпали още барут. Привилегированият изрева повторно: един куршум бе пронизал дясната му китка, обгаряйки мистичните символи върху ръкавицата му. С това и двете му ръце ставаха продупчени. Ръкавиците му бяха почервенели от кръв; руните вече не се виждаха.
— Сега знаеш какво е усещането да останеш безсилен — каза Тамас.
Той изтегли сабята си и се настани на пода до Никслаус. Там сграбчи едната му ръка и издърпа ръкавицата. Кезианецът простена.
— Деликатни пръсти имаш — отбеляза фелдмаршалът.
Глава тридесет и девета
Адамат спря наетия си кон пред портата на вилата. Животното отметна глава, задъхано от мъчителния галоп. Адамат обърса челото си с длан и помилва коня по хълбока. От това място можеше да види покрива на постройката и каретите, отправили се към нея.
— Архидиоцелът не приема посетители.
Това бяха хора на Тамас — войници в тъмносини униформи и сребърни ревери. Един от тях махна с щика си към Адамат.
— Хайде, върви. И утре не забравяй да прочетеш вестника.
Адамат мълчеше, за да си поеме дъх. Конят пристъпваше неспокойно под него.
— Май не ти се налага да яздиш често — подсмихна се войникът.
— Така е — потвърди инспекторът. — Дошъл съм да предупредя фелдмаршал Тамас.
Шеговитият вид на войника се стопи. Той се приближи, а другарят му пристъпи от другата страна.
Адамат опъна юздите, защото животното понечи да се дръпне.
— Аз съм Адамат, разследвам за фелдмаршала. Тамас е на път да се озове в капан.
Войникът продължително се вторачи в него.
— Чувал съм това име — бавно рече той. — Влизай. И гледай да не се изтърсиш от седлото.
Адамат кимна, все още задъхан. От студентските си години не беше яздил така.
Вратата бе отворена и той въведе коня си в двора. По павираната алея инспекторът отново го накара да препусне. Сам той се приведе ниско до шията му, стиснал юздите. Каретите вече достигаха къщата, заобикаляйки фонтана пред нея.