Адамат направи крачка назад, надявайки се, че винтовката на войника е била заредена. Той се прицели към първия гвардеец и дръпна спусъка.
Изстрелът отекна сред двора. Инерцията на устрема отнесе стражника още няколко крачки, преди той да рухне. Вторият продължи да тича. Адамат захвърли пушката и извади пистолета си, прострелвайки гвардееца почти от упор. Онзи рухна по лице.
Междувременно първият охранител бе успял да се надигне, макар и залитащ. Адамат изтегли сабята си и пристъпи напред. Гвардеецът успя да отрази първите му удари, но не и да се отбранява дълго.
— Сиемон! — долетя вик. — Тръгваме!
Адамат се извърна. Шарлемунд изскачаше от задния вход на вилата, преметнал наметалото над едната си ръка, стиснал шпага в ножница.
— Вървете! — каза инспекторът. — Тръгнете без него! Нищо не ви спира, Сиемон!
Свещеникът стисна очи и започна да се моли. Адамат изруга и се извърна към Шарлемунд.
— Ти! — процеди архидиоцелът, заковавайки се сред градината. Той хвърли отвратен поглед към сразените гвардейци.
Адамат пристъпи напред, между Шарлемунд и каретата. Пистолетът бе представлявал единственият му шанс: Шарлемунд беше най-добрият фехтовчик в Деветте държави. Той щеше да насече Адамат с лекота.
Въпреки това инспекторът повдигна шпагата си.
Шарлемунд захвърли наметалото и ножницата на своето оръжие.
Атаката последва по-бързо, отколкото Адамат бе могъл да си представи. Той отрази удара изцяло по инстинкт — преди години бе смятан за добър дуелист, ала тези години бяха отдавна отминали. През цялото досегашно време инспекторът рядко бе поддържал форма, и то главно със скритата в бастуна му шпага.
Адамат започна да отстъпва под устрема. Архидиоцелът настъпваше неумолимо, редуващ разсичащи и намушкващи удари. Върхът на оръжието му проблясваше на сантиметри от лицето и гърдите на Адамат.
Добър дуелист бе нещо относително срещу противник като Шарлемунд. Адамат се чувстваше безпомощен, като дете на първия си урок. Само че двамата не се сражаваха с дървени оръжия. Когато Шарлемунд без усилие извиеше китка, неговото острие биваше последвано от кръв. Тези рани бяха плитки, но достатъчно от тях означаваха също тъй сигурна смърт, както намушкването през сърцето.
Шарлемунд изблъска оръжието му встрани и пристъпи напред, нанасяйки два удара. Адамат залитна назад, за да ги избегне. Възстановил равновесие, той понечи да повдигне шпага. Само че ръката отказваше да му се подчинява. Един бърз поглед му показа, че върху дрехата му са започнали да се разливат две алени петна. Едното се намираше точно над сърцето му, а другото багреше рамото. Тялото му неочаквано се отпусна, отслабено от очакването на смъртта.
Архидиоцелът рязко изостави Адамат, отразявайки в последния момент удара на новоизникналия противник. Телохранителят на Тамас нападаше с ожесточение, от което Шарлемунд отстъпи на чакълената алея, за да притежава стабилна опора. Олем се затича подире му, без да му дава нито миг отдих.
Адамат опипом се отпусна край един камък в градината. С едната ръка той слабо стискаше шпагата си, а с другата провери раните си. Той притисна ръка над по-лошата. Главата му беше започнала да се замайва — незнайно дали от изгубената кръв или от мрачното вълнение на битката. Той не откъсваше очи от Олем. Ако телохранителят изгубеше, Шарлемунд щеше да убие и двама им и да избяга.
Олем определено беше по-добър боец от Адамат. Той нападаше архидиоцела с войнишка дързост — храбростта на човек, отдал живота си на оръжията. Движенията на Олем бяха по-малко овладени и изящни от тези на архидиоцела, но той компенсираше това с ожесточение. Войникът бе стиснал зъби, очите му пламтяха от гняв и решителност, а свободната му ръка бе заела заучена позиция. Шарлемунд отстъпи още няколко крачки назад под този напор, преди да се овладее и на свой ред да започне да напада.
Адамат наблюдаваше как Шарлемунд изучава движенията на противника си, проследявайки всяко едно от тях. Лицето на архидиоцела бе лишено от насрещната решителност: то изразяваше спокойната, сдържана наблюдателност на учения, занимаващ се с любимия си проект. Постепенно атаките на Олем ставаха по-лесни за отблъскване, а неговите защитни движения губеха от ефективността си. Шарлемунд не просто се дуелираше, той се учеше в движение, приспособявайки се към движенията на противника си. По такъв начин се сражаваше един истински майстор. Адамат не беше виждал подобно нещо през живота си.
А Олем продължаваше да отстъпва.
На инспектора се струваше, че двубоят продължава с часове, макар сам да осъзнаваше, че са изминали само мигове. Двамата дуелиращи се минаха край Адамат, по-близо до каретата. Там Олем удържа позицията си за няколко секунди, с обсипано с пот чело, отчаяно дирещ възможност за удар. Адамат лесно разчиташе лицето му. Войникът беше уморен и започваше да се тревожи. Той не можеше да се сравнява с Шарлемунд.