Архидиоцелът залитна назад, напразно притиснал ръце над раните си. Кървавите петна бързо попиваха в дрехата му. Той понечи да се приближи до каретата, но не успя и рухна върху алеята.
Адамат преглътна мъчително. Раните на Шарлемунд не изглеждаха фатални, но бяха няколко на брой. Той щеше да умре от кръвозагуба — бавно и мъчително, ако Тамас му позволеше.
Самият фелдмаршал нямаше намерение да му помага, нито да призовава войниците си. Той просто наблюдаваше как Шарлемунд се опитва да затисне раните си. Фелдмаршалът почисти сабята си с помощта на захвърленото наметало и я прибра.
Раните на Адамат бяха сериозни, но той щеше да оцелее, стига да ги превържеше добре. С тази мисъл той се надигна и се приближи до тялото на Сиемон. Свещеникът лежеше със строшен врат, отворил уста в безмълвен вик. Инспекторът склопи очите му и заобиколи каретата.
Олем и Тамас стояха един край друг и тихо разговаряха. Фелдмаршалът отново се беше облегнал на въздушната пушка. Двамата погледнаха към Адамат.
— Олем ми каза, че благодарение на теб успял да догони Шарлемунд. — Тамас му кимна бавно. — Благодаря ти.
Адамат навлажни устни. Никой от двамата не го наблюдаваше с подозрение. Неговото признание пред лорд Ветас бе предизвикало смъртта на Тамасовите войници. Двамата още не бяха осъзнали защо инспекторът е дошъл.
— Фелдмаршале, трябва да ви призная нещо — поде Адамат. — Свързано е със семейството ми…
Тамас се върна обратно във вилата. Пазители и гвардейци лежаха мъртви, застреляни по съвършен начин — в главата или сърцето: лесно постижение в ограничено пространство. Върху мраморния под се бяха събрали гъсти локви кръв. От една абаносова поставка в ъгъла той се сдоби с истински бастун, изоставяйки пушката.
Никслаус го нямаше. Тамас прехапа бузата си, за да потисне раздразнението. Той беше оставил Привилегирования да се гърчи на земята. От него беше останала единствено кървава диря, отвеждаща към една от стаите.
Фелдмаршалът не разполагаше с достатъчно хора, които да се погрижат за ранените и едновременно с това да организира търсене. Той затвори очи и закуца подир дирята.
Адамат. Какво трябваше да прави с инспектора? Той бе признал, че е предал Тамас и Адро на някой си лорд Ветас и на неговия господар, лорд Кларемон. Колко врагове можеше да има Тамас? Адамат носеше отговорност за смъртта на Сабон. Или? Според Адамат пратеникът поел към вилата непосредствено преди него. А отбраната на Шарлемунд не изглеждаше организирана припряно.
С отшумяването на барутния транс болката в крака му се усилваше. Но трансът щеше да се задържи още малко — още поне няколко часа Тамас можеше да стои прав, подпирайки се на бастун. Но щеше да последва тъй остра болка, че би било цяло чудо, ако успее да се задържа прав.
Доктор Петрик щеше да побеснее. Тамас можеше да е увредил крака си необратимо. Чиста глупост.
Кървавата диря минаваше през две стаи, всяка отделен свят сред величие, каквото рядко можеше да се види и в кралски дворец. Столове, изработени от костите на фатрастански животни, кожи и препарирани животни от най-далечните джунгли. Масичка, оформена от къс чист обсидиан. Скелетът на гущер, голям колкото кон. Произведения на изкуството от всички краища на света, скулптури още отпреди Времето на Крезимир.
Следите отвеждаха до страничен изход, край веранда. Тамас се огледа предпазливо. Той не бе сигурен, че всички пазители са били сразени.
Отвъд поляната забеляза движение. Вратата на една от конюшните се отвори и от нея препуснаха два коня. Благодарение на барутния си транс Тамас можа да различи импровизираните превръзки, обвили ръцете на Никслаус, и гърчещите се мускули на пазителя, който яздеше пред него. За момент Привилегированият нервно се извърна към вилата. Тамас остана загледан подире им.
Всичко това щеше да е било напразно, ако Жулин успееше да призове Крезимир.
— Не мога да намеря Никслаус — каза Олем.
Тамас се обърна. Телохранителят му още не се беше погрижил за раните си. Той стоеше колкото се може по-изправен, стараейки се да гледа Тамас в очите. Не успяваше да скрие болката си добре, което показваше, че тя е значителна.
Телохранителят пъхна ръка в джоба си, за да извади хартия и тютюн. Свиваната цигара едва не се изплъзна от окървавените му пръсти. Тамас ги взе от ръцете му и сам сви цигара, сетне я запали с клечка кибрит. Олем дръпна и се усмихна благодарно.
— Никслаус вече не е заплаха — каза фелдмаршалът — Погрижи се за ранените, като начало за себе си. Днес ти се справи отлично.