— Но Никслаус…
— Продължаващият му живот ще бъде моето отмъщение — отвърна Тамас. Той се усмихна, усетил, че мимиката му съдържа известна злост. — Това е достатъчно.
Глава четиридесета
Едва към края на изкачването, проточило се сякаш с часове, Таниел осъзна истинските мащаби на Крезимировия дворец. От сградата наистина бе останала само външността — черупката от хиляди стаи, коридори и галерии. Само черупката — и огромното стълбище, извиващо се по протежение на стената. По-нагоре слоят пепел изтъняваше. Стъпките им започнаха да отекват; скоро Таниел осъзна, че нищожната светлина, която е съзирал над себе си, идва от прозорци. Той си наложи да се изкачва енергично, без да се интересува дали Дел го следва.
Сред почти пълната тишина той имаше усещането, че самото време е застинало. На моменти му се струваше, че съзира белезникави цветове да проблясват сред сенките: призрачните отзвуци на отдавна погинала магия. Понякога се издигаха облачета пепел.
Близо до върха той видя прозорци, но те се намираха прекалено високо над стълбището, а Таниел не разполагаше с начин да се покатери до тях. Затова той продължи да се изкачва нагоре, където в един момент стълбището започваше да се стеснява едновременно със стените. Докато двамата не достигнаха платформа, огряна от ярка светлина, покрита с пепел. Над главата си Таниел различи сводест таван и редици прозорци.
Той се облегна на стената и зачака Дел да го настигне.
— Къде? — попита барутният маг, когато задъханият монах се появи. Той притича напред и го сграбчи за робата. — Нали каза, че от това място ще мога да стрелям. Посочи ми някой прозорец? — Той разтърси монаха.
— Ето там! — захленчи Дел. Със затворени очи той посочи над рамото на Таниел.
Магът го пусна и се обърна. При повторния оглед го побиха тръпки; сърцето му застина.
Това беше тронната зала на Крезимир. В края на залата се издигаше подиум с тринадесет стъпала и потъмнял престол. Иззад престола се разливаше светлина.
С бързи крачки Таниел се изкачи до празния трон. Отвъд имаше арка, която той пристъпи.
Помещението, в което се озова, го накара да застине. Стаята бе добре осветена, мебелирана. Стените бяха покрити с гоблени. На прозорците имаше стъкла, в средата на помещението се намираше огромно легло с балдахин. Обкръжаваха го тапицирани столове и позлатени маси. Стъпките му оставяха пепел върху белия килим. Сякаш от някоя пещера той се беше озовал в Небесния дворец.
— Остави ли Бо? — попита женски глас.
Таниел потръпна. Откъм балкона се появи Жулин.
— Да, госпожо. — Дел изникна до него.
— А девойката? — продължи тя, сбърчила устна.
— Тя го пази.
Дел стоеше изправен, отметнал глава. Той беше престанал да трепери. Освен това вече не изглеждаше както преди. На лицето му изникнаха бръчки; под погледа на Таниел мнимият монах извади от джоба си ръкавиците на Привилегирован и ги намести.
Жулин пристъпи до Таниел, повдигна брадичката му с пръст и го накара да я погледне. Той се чувстваше съкрушен.
— Усещах, че ще ме последваш тук — каза тя. — Радвам се, че оставих Джекел. Какъв беше планът му? — обърна се тя към Привилегирования.
— Да застреля достатъчно от нас, за да ти попречи да призовеш Крезимир.
— Замисълът би проработил — призна Жулин. — Нужни са много сили, за да бъде призован Крезимир през Нищото, отделящо световете.
Таниел копнееше да грабне пистолет. Поне мнимия монах можеше да убие. Но пръстите му не намираха смисъл. Той усещаше, че е изгубил.
— Защо? — промълви той. И си пое дъх, търсещ думи.
— Защо призовавам Крезимир? — Жулин подбели очи.
— Не. Защо ти беше тази измама? Той лесно можеше да ни избие. И защо просто не ме убиеш сега?
Жулин сви рамене.
— Ако баща ти успее да преживее задаващия се ад, ще те използвам като разменна монета. Той не е изобретателен, но е упорит.
Таниел се опитваше да осмисли думите ѝ.
— Просто ме убий — каза той.
Тя го потупа по врата с ноктите си.
— Ще го сторя, ако се наложи. — Жулин повдигна ръка. Барутният маг затвори очи. Не последва нищо и той отново погледна, за да бъде зашлевен. Ноктите ѝ одраха кожата му.
— Това е задето ме хвърли от скалата — каза предеята и му обърна гръб.
Таниел размърда пръсти. Все пак те можеха да се движат.
— Крезимир ли ще призоваваш?
Тя се изкиска:
— Вече е сторено. Ще наблюдавам как той слиза. Добре дошъл си да се присъединиш. При последния си допир със земята той срина половината планина. Може да се възползваш от защитата на магията ми.