Той бързо откри подходящо място, от което да насочи изстрела си. Сиянието, което бе зърнал по-рано, вече се спускаше от небето. То приличаше на сияещ облак, ускоряващ падането си.
Облакът прелетя край тях, спускайки се към средата на колизеума. Таниел облиза устни. Безшумно прочисти гърло. Понечи да успокои ръцете си. Щипка барут прочисти ума му и изостри погледа.
Колизеумът се намираше прекалено далече. Най-малко на девет километра. Нямаше как да стреля толкова далече. Той си пое дъх. Облакът докосна земята.
От облака изникна крак, последван и от останалия силует. За момент на Таниел му причерня.
Мъжът, напуснал облака, беше по-красив от всеки, когото Таниел бе виждал през живота си. Кожата му имаше съвършен оттенък, косата му бе дълга и златиста. Той носеше туника досущ като от пиесите, развиващи се по Времето на Крезимир.
Край облака той спря. Съвършеното му лице бе помрачено от смръщване.
Таниел рязко сви очи, за да прогони капките пот, и дръпна спусъка. Пукотът отекна необичайно шумно за слуха му. Отпуснал оръжие, той по-скоро усещаше, отколкото виждаше как двата куршума летят към Крезимир. Волята на барутния маг ги задържа във въздуха дълго след момента, в който те трябваше да са паднали на земята. Режеща болка започна да припламва в ума му; ръцете му затрепераха. Барутът в рога му бързо се изчерпваше. И въпреки това Таниел продължаваше да насочва куршумите.
Единият куршум прониза дясното око на Крезимир. Другият порази гръдта му, потъвайки в сърцето. Тялото на бога се сви и рухна.
Барутният маг неволно изхлипа. Той беше убил бог.
Той се отпусна на пода на балкона.
Не му бяха останали сили да повдигне поглед, когато чу освирепелия рев на Жулин. Последва остро трополене, светът започна да се тресе. Таниел обгърна оръжието си с ръце и се сви. Сградата се рушеше.
Аз убих един бог.
Ка-поел. Тя жива ли беше? Той с мъка се изправи на крака, захвърляйки винтовката. От Ка-поел нямаше и следа. Жулин също беше изчезнала. Дворецът се олюляваше под него. Долу, насред езерото изригна гейзер. Приливът на горещина се чувстваше дори тук. Той напусна балкона.
Ка-поел лежеше недалеч от входа на тронната стая. От устата, носа и крайчеца на едното ѝ око течеше кръв. Тя се взря в Таниел, все още стиснала една от фигурките си. Куклата изобразяваше Жулин, с лице на опустошителна ярост.
Таниел се отпусна на колене до нея.
— Не мога да те отведа на безопасно място — рече той. — Защото не са останали безопасни места. Аз убих бог.
Ка-поел го погледна. Таниел се задави.
— Пола?
Тя се усмихна, повдигна ръка и я обви около тила му, придърпвайки го към себе си с неочаквана сила.
В следващия момент сградата се срина под тях.
Епилог
Олем мислено изруга, докато телата биваха подреждани пред Тамас.
Валеше дъжд, вятърът не спираше да подръпва платнището над главите им. Наоколо долиташе пищене, което нямаше как да е породено от нечие смъртно гърло, а миризмата на сяра задръстваше обонянието му.
През поклащащите се дървета той можеше да види Южния връх. Целият склон — не, целият югоизточен небосвод — блестеше като горски пожар. Близостта до това явление го изнервяше, напук на уверенията на фелдмаршала. Планината се беше променила. Познатият кратер се бе сринал откъм южната страна, разливайки течен огън към кезианските равнини.
Олем се надяваше, че лавата ще залее цялата кезианска армия. Във въздуха над тях се носеха огромни облаци дим, препращащи обратно към земята сиянието на планинската кръв. Пепелта валеше, принуждавайки всеки да носи омотана над лицето си кърпа.
Под погледа на Олем огнен език се отдели от южния ръб и изчезна, оттичайки се към Кез. Войникът потръпна. Избълвалият огън бе достатъчно голям, за да обгърне град.
Крепостта Рамензид беше изчезнала, пометена от склона по същия начин. Последните евакуирани току-що бяха пристигнали в лагера на Тамас. Граничарите се бяха оттеглили навреме; те бяха довели със себе си оцелелите от битката на върха — заедно със слухове, от които всяка душа можеше да потръпне.
— Мъртви ли са? — попита Олем. Той докосна новата си цигара до мангала и вдъхна сладостния дим.
Доктор Петрик го погледна остро. Олем също се усети. Трябваше да проявява по-голямо уважение, все пак говореше за сина на фелдмаршала.
Телата бяха три, изцяло омотани, за да бъдат предпазени от сипещата се пепел. Едно от тях със сигурност беше живо. То принадлежеше на среден на ръст човек, изтерзан. Той бе внесен на носилка; ръцете и краката му бяха вързани. Ръцете му бяха подпрени с чаталести клони, за да бъдат виждани по всяко време. Явно това беше Привилегированият Борбадор. Последният от адранската кралска кабала. Бо оглеждаше стаята. Устата му не беше запушена, но той мълчеше.