Другите две тела принадлежаха на млад мъж и млада жена. Войниците ги размотаха, за да може доктор Петрик да ги прегледа. Жената — по-скоро девойката, предвид дребния ѝ ръст — беше дивачка с луничава кожа и коса, която най-вероятно имаше огненочервен цвят, когато не беше толкова обгорена. Олем не можеше да разбере дали тя диша.
Младежът беше Таниел. Него Олем познаваше, подобно на всички Тамасови войници.
Олем се приближи до носилката на Привилегирования и си придърпа стол.
— Зле ли беше горе? — попита Олем. За момент той сгърчи лице от болката, пронизала гърдите му. Раната от Шарлемунд не се беше оказала смъртоносна; Михали бе успял да я изцери с някакво неразбираемо за войника вълшебство. Но макар и излекуван, между ребрата пак го наболяваше.
Бо го погледна.
— Цигара? — Олем сви нова цигара и я постави между устните му, запалвайки я с клечка кибрит. Бо вдъхна дима и се задави. Олем улови цигарата и я постави обратно в устата му. Бо леко кимна. — Чух, че сме извели всички хора, преди склонът да се свлече. Това е късмет.
Бо не каза нищо.
— Чуват се слухове, че на върха някаква силна магьосница се сражавала с теб и Таниел. Тя оцеля ли?
— Не зная.
Думите бяха почти прошепнати, изречени със стиснати устни, които придържаха цигарата.
— Жалко — рече Олем. — Ако е така, да се надяваме, че се намира от другата страна на планината.
Бо не отговори.
В палатката влезе човек. Ширината на раменете и кожените дрехи спокойно му позволяваше да си припише същината на мечка. Жилетката му носеше емблемата на граничен началник.
Тамас се надигна край носилката на сина си.
— Якола — кимна той към новодошлия.
— Как е момчето? — попита Якола.
— Живо е.
— Същинско чудо — рече мъжът. — Благодари се на девойката. Тя заслужава същото внимание, което отделяте на Таниел. Ако той оцелее, то ще е благодарение на нея. От това, което хората ми казват, всеки от нас ѝ дължи живота си.
Тамас погледна към дивачката.
— Тя се е вкопчила в живота по-немощно от Таниел. Не зная с какво бих могъл да ѝ помогна.
— Постарай се да откриеш — рече Якола. — Все пак имаш и други лекари освен този бухал.
Той се приближи до походното легло на Тамас и се настани отгоре му, изваждайки плоска бутилка от вътрешния джоб на жилетката си.
Олем се навъси. Дали трябваше да му направи забележка? Този мъж беше три пъти по-едър от него. Сабон беше единственият, който си бе позволявал да говори на фелдмаршала така.
— Якола… — рече Олем. — Това име ми е познато.
Бо леко поклати глава:
— Аз го познавах под името Гаврил.
Олем взе цигарата му, за да изтръска пепелта.
— Якола — промърмори той, докато отново я връщаше между устните на Бо. — Якола… Сещам се. Якола от Пенсбрук! — Войникът погледна удивено. — Това той ли е?
— Не питай мен — каза Бо.
Олем се настани обратно на стола си и дръпна от цигарата си, припомняйки си какво знаеше за този човек. Сред войниците се говореше, че Якола е един от най-близките приятели на Тамас. Някои казваха, че той е брат на мъртвата му съпруга. Интересно дали тези слухове съдържаха истина? Якола беше изчезнал още преди Олем да постъпи в армията.
Тамас докуца до носилката на Бо и се настани край нея. Той не бе позволил на Михали да го лекува, не и преди да е открил сина си. По тази причина състоянието на крака му беше лошо, но упоритостта му оставаше.
— Имам няколко въпроса към теб — каза Тамас.
Олем махна цигарата от устата на Бо.
— Какво стана на върха? — продължи фелдмаршалът.
Бо мрачно се взираше в него. Не изглеждаше склонен да говори.
— Нямам намерение да те екзекутирам — рече Тамас. — Поне не и сега. Това — той посочи към въжетата — е просто предпазна мярка. Предполагам, че повелята все още тегне над теб?
Бо кимна.
— И двамата с Таниел не сте намерили начин да я разрушите?
— Последните няколко месеца прекарахме в битка с нашествениците — дрезгаво отвърна Бо. — Нямахме време да проучваме.
— След колко време тя ще те убие? — попита ветеранът.
— Не зная.
Тамас се замисли.
— За момента ще останеш в това състояние. Ще се опитаме да ти осигурим удобства. Зная, че желанието ти да ме убиеш не идва от теб самия.
Бо не изглеждаше особено облекчен.