Тамблар подбели очи.
— Да, за твой късмет. Мразя да работя с останалите. Ще се нуждаем от твоето присъствие, за да не скочим да си извиваме вратовете.
— Подкрепям — отбеляза Ондраус.
Управителят влезе с бавни крачки, стиснал бастуна си в едната ръка, а в другата понесъл дебела счетоводна книга. Той прекоси кабинета и подхвърли книгата върху бюрото на краля, а сам тежко се отпусна в креслото. Тамас потисна възражението си.
Ондраус разтвори книгата. Фелдмаршалът можеше да се закълне, че е видял от страниците да се издига прах. Книгата бе много стара; златна нишка бе изписала някаква дума на староделивски върху корицата. Най-вероятно нещо, свързано с пари. Самите страници изглеждаха почти черни. По-внимателното взиране показваше, че те са изпълнени с дребни букви и цифри — достатъчно дребни, за да оправдаят използването на увеличително стъкло.
— Кралската хазна е празна — оповести Ондраус. От джоба си той измъкна лупа и я постави върху страницата.
Рикар се задави със сладкиша си.
Тамас остана втренчен в счетоводителя.
— Как така?
— Последният път, когато получих достъп до тази книга, беше по времето на Железния крал — обясни Ондраус, сочейки към масивния том. — Вътре са записани всички транзакции, извършени в името на короната за последните сто години; до последната крана. Личните счетоводители на Мануч не допускаха на друг да надзърне вътре, но поне трябва да им се признае, че са завеждали сметките прилежно. И според тези сметки кралската съкровищница е празна.
Тамас трябваше да свие юмрук, за да успокои треперенето на ръцете си. Как щеше да плати на войниците си? Как щеше да нахрани бедните и да продължи да плаща на полицията? Той се нуждаеше от стотици милиони; бе се надявал, че в хазната ще се намерят поне десетки.
— Данъци — рече Ондраус, затваряйки тежко корицата. — За начало ще трябва да повишим данъците.
— Не — каза Тамас. — Ти сам знаеш, че това не е вариант. Ако заменим Мануч с още по-високи данъци и по-голям контрол, след по-малко от година нашите глави ще се търкалят край гилотините.
— Защо да повишаваме данъците? — попита влизащият архидиоцел Шарлемунд, развял моравата си роба. Той беше висок и атлетичен, запазил силата на младостта си и в средната си възраст. Архидиоцелът имаше ъгловато лице, кафяви очи и гладко избръснати бузи. На главата му почиваше позлатено кепе. Пръстените му съдържаха достатъчно злато и скъпоценни камъни, за да закупят десетина имения. Но в това нямаше нищо необичайно за един архидиоцел от църквата на Крезимир.
— Виждам, че си облякъл целия си гардероб — отбеляза Рикар.
— Шарлемунд. — Тамас кимна към новодошлия.
Архидиоцелът изсумтя.
— Аз съм човек на светото Въже — рече той. — Има си начин, към който хората трябва да се обръщат към мен.
— Ваше високопреосвещенство! — Сваляйки въображаема шапка от главата си, Рикар се поклони доземи.
— Не очаквам от човек като теб да разбере — отвърна му свещенослужителят. — Бих те предизвикал на дуел, но ти си прекалено голям страхливец.
— Имам си хора, които да изпращам вместо себе си — отвърна Рикар. Но в погледа му се долавяше известен страх. Преди да приеме настоящата си длъжност, архидиоцелът бе се славил като най-добър фехтовчик в целите Девет държави. Дори и сега той имаше навика да предизвиква хора на дуел и — макар и свещенослужител — безжалостно да разпорва червата им.
— Имоти — обърна се Тамас към управителя. — След като благородниците и техните наследници ще вкусят острието на гилотината, ние притежаваме половин Адро. Предполагам, че това възложение ще ти се хареса, Ондраус: започни да разпродаваш имотите. Бавно, но достатъчно бързо, за да финансираме проектите си. Продавай на чужденци, ако се налага, но събери пари.
— Ние имахме планове за тези имоти — отбеляза архидиоцелът.
— Да, и…
— Какво става с имотите?
Тамас въздъхна. Лейди Винцеслав, задала този въпрос, спокойно можеше да съперничи на архидиоцела по пищност на одеждата си. Тя беше жена на около петдесет с изтънчени скули, тясна талия и скъпоценни обици. Тя притежаваше Крилете на Адом, най-престижните наемници в света, и бе родом от Адро. През последните месеци нейните наемници тайно биваха призовавани обратно, за да вземат участие в преврата. И Тамас знаеше, че в скоро време той ще има отчаяна нужда от тяхната помощ.
Следваха я двама: едър, плешив мъж в расо (евнухът, изпратен от Съдържателя) и ректорът на Адопещенския университет. По години ректорът се доближаваше до Ондраус, а по тегло го надминаваше. Това беше причината още с влизането си той да се насочи към едно от креслата.