С това и шестимата съзаклятници на Тамас бяха налице: петимата мъже и жената, помогнали му да подготви свалянето на Мануч. От тях щеше да зависи бъдещето на Адро.
— В името на ямите, Тамас — произнесе ректорът, докато бършеше челото си. Розов родилен белег обгръщаше долната лява половина на лицето му, докосвайки окото и устната. Той имаше брада, която подминаваше очертанията на белега: това придаваше на учения особено варварски вид. — Защо трябваше да избереш последния етаж? След още няколко години, когато костите ти започнат да се износват, ще се разкайваш за това си решение.
Тамас кимна към тримата новодошли.
— Благодаря ви, че се отзовахте — додаде той, след като ги приветства.
Евнухът се приближи до ъгъла и надникна през един от прозорците. Той се движеше с плавността на змиорка и ухаеше на южни подправки. Тамас не знаеше името му — знаеше само, че господарят на евнуха, Съдържателя, най-силната фигура в подземния свят на Адопещ, никога не се явява лично на тези срещи или други срещи.
— Нямахме особен избор — рече евнухът. Неговият глас бе тих, като дете, говорещо в църква. — Ти издърпа срещата.
— Това не е всичко — обади се Шарлемунд. Гласът му прогърмя без нужда. — Той се опитва да заграби имотите, които конфискувахме от благородниците.
Тамас повдигна ръце, за да успокои изблика на развълнувани гласове. И остро изгледа архидиоцела.
— Ние не сме се събрали тук, за да си поделяме Адро — процеди той. — Целта ни е да го върнем на народа. Но кралската хазна е празна. Ако искаме да удържим някакво подобие на контрол през следващите няколко години, ще се нуждаем от пари. Твоите наемници ще получат земя, херцогиньо, а твоят профсъюз, Рикар, ще получи исканото. Никой няма да остане онеправдан.
— Църквата заслужава петнадесет процента — тихо настоя архидиоцелът, загледан в ноктите си.
— В ямите да се продъниш — процеди Рикар.
— Тебе ще изпратя там — отвърна свещенослужителят, пристъпвайки към Рикар. Едната му ръка се стрелна под робата; Рикар отстъпи.
— Шарлемунд! — високо каза Тамас.
Архидиоцелът спря и се обърна към него:
— Църквата ще получи обичайните петнадесет процента. Това е цената на нашата подкрепа.
— Цената? — повтори фелдмаршалът. — Мислех, че този преврат се ползва с подкрепата ѝ, защото Мануч оставя поданиците си да гинат от глад. Или защото облага църквата с данъци, за да издържа прищевките на своите куртизанки. Църквата ще получи пет процента.
Архидиоцелът направи крачка към него.
— Как смееш!
Тамас на свой ред пристъпи напред. Ръката му се придвижи към сабята, окачена на бедрото му.
— Хайде, предизвикай ме на дуел — подкани го Тамас. — Аз ще предпочета да бъде интересно и няма да избера пистолети.
Архидиоцелът се поколеба; на лицето му изникна усмивчица.
— Ако те отстраня, страната ще рухне сред хаос — рече той. — Моето първо задължение е към Бога. След това идва отговорността ми към отечеството. Ще говоря с останалите архидиоцели и ще видя какво може да се направи.
Свещенослужителят отпусна ръце и ги разпери в знак на примирение. Тамас му се усмихна, макар и неискрено.
— Благодаря ти — рече фелдмаршалът, отпуснал ръка върху дръжката на меча си.
— Щом в хазната няма пари, какво е харчил Мануч? — обади се евнухът.
— Парите на църквата — изръмжа архидиоцелът.
— Отчасти — поправи Ондраус. — Теглил е изключително високи заеми от множество банки из Деветте държави. Само на Кез дължим сто милиона крана.
Рикар подсвирна.
Тамас се обърна към счетоводителя.
— Короната е на път да се търкулне в кошницата под гилотината. Когато започнеш да разпродаваш собствеността на благородниците, за начало погасявай задълженията към родните банки. След това — онези от съюзническите ни страни.
— Най-големият ни дълг е към Кез — сви рамене Ондраус.
— Още по-добре. Нека да гният.
Звукът на смях го накара да се обърне. Евнухът все още стоеше до прозореца, но си беше взел чаша охладена вода, в чието дъно се взираше.
— Твоята лична вражда с Кез ще отведе всички ни на дръвника — рече той.
— Не става дума за лична вражда — остро каза Тамас. Но и сам знаеше, че не може да заблуди присъстващите. Всички те знаеха за съпругата му. Във всички Девет държави се знаеше. Въпреки това фелдмаршалът продължаваше да отрича. — Този дълг обяснява защо Мануч с такова нетърпение искаше да продаде кралството си — продължи той след кратко мълчание. — Някой от вас чел ли е споразумението?