— То предвижда ограничаване на работническите съюзи — каза Рикар.
— И обявява Крилете на Адом за незаконни — добави лейди Винцеслав.
— Някой от вас чел ли е целия договор, а не само касаещите вас самите части?
Седналият по-встрани ректор повдигна ръка. Останалите отбягваха да поглеждат Тамас в очите.
— Подписването му би означавало края на познатия ни Адро — продължи Тамас. — Само формално не бихме се водили роби на Кез. Народът умира от глад, държавата страда под управлението на Мануч, а под управлението на Кез би страдала още повече. Това е причината да гилотинираме Мануч.
Не защото кезианците бяха екзекутирали по същия начин съпругата на Тамас, без крал Мануч XII да протестира дори формално.
— Ще кажеш ли нещо? — неочаквано се обади лейди Винцеслав.
— На кого? — попита Тамас.
— На тълпата. Трябва да говориш с хората. Техният владетел много скоро ще бъде екзекутиран. Те ще останат без водители. Трябва да знаят, че имат човек, на когото могат да се осланят да ги преведе през предстоящите трудни времена.
През предстоящата война с Кез, която беше почти неизбежна.
— Не — отвърна фелдмаршалът. — Днес няма да изнасям речи. Освен това аз не заменям краля; вие шестимата заставате на негово място. Аз съм тук, за да защитя страната и да поддържам мира, докато вие създадете правителство.
— Все пак би било разумно да кажеш няколко думи — подкрепи я ректорът. Белегът на бузата му потрепваше. — За да запазиш мира.
Тамас бавно огледа присъстващите.
— Точно сега народът иска кръв, а не думи. Години наред е искал кръв. Аз усещах тази им жажда. Самите вие също сте я усещали. Това бе причината да се обединим, за да свалим Мануч. Аз ще им дам кръв. Много кръв. Нека се напият до отврата. Тогава войниците ми ще ги насочат към Самаилския квартал, където те ще могат да ограбват домовете на благородниците, да насилват дъщерите им и да убиват по-малките им синове. След два дни ще потуша бунтовете. Ще бъдат отправени прокламации. С едната си ръка войниците ми ще потушават безредиците, а с другата ще раздават храна и дрехи на бедните. Така ще възстановя реда.
Шестимата съзаклятници мълчаливо се взираха в него. Лейди Винцеслав бе пребледняла, а Рикар последва примера на евнуха и също започна да разглежда чашата си. Тамас бе склонен да ги изчака да размислят. Нека преценят готовността му да защити страната си; нещата, на които той бе готов в името на справедливост и ред.
— Ти си опасен човек — отбеляза архидиоцелът.
— Очакваш, че ще успееш да овладееш тълпата — рече евнухът. В гласа му се долавяше презрение.
— Тълпите не могат да бъдат овладявани — рече Тамас, — но е възможно да бъдат насочвани. Аз съм готов да приема последиците. Ако имате възражения, изложете ги, но запомнете какво ви казах: тези хора се нуждаят от кръв.
Никой не се обади. След като изчака още няколко мига, Тамас продължи:
— Сега ни предстои да обсъдим още много неща.
Той се настани в ъгъла, където неговото участие се ограничаваше по-скоро до наблюдение, отколкото до приказки. А съзаклятниците обсъждаха в подробности делата от следващите месеци. Различните области трябваше да получат нови управители, да се пренапишат закони, да се заплати на работници… Предстоеше им дълъг и труден път.
Докато слушаше, той повика кучетата си и отпусна ръце върху главите им.
Отварянето на балконската врата го накара да осъзнае, че е започнал да задрямва.
— Време е, сър — каза Олем.
Тамас се надигна, тръсна глава и се отправи към балкона, галантно задържайки вратата за лейди Винцеслав.
Съветниците излязоха на балкона. Гледката, която очакваше Тамас, се оказа достатъчна да секне дъха му.
На площада под тях нямаше и едничко паве, което да личи сред насъбралата се тълпа. Хората стояха притиснати рамо до рамо, а мълвенето на гласовете им се разливаше като вълна. Желаещите да присъстват не се бяха побрали на площада, а бяха изпълнили и околните пет улици. Събраното множество бе по-дълго от погледа.
— Сър — тактично го подкани Олем.
Тамас отдели поглед от тълпата. Той се гордееше с репутацията си на човек, който рядко изпитва страх, ала видът на събраните го накара да се чувства незначителен. За момент фелдмаршалът дори се усъмни в разсъдъка си. Никой не бе в състояние да окаже каквото и да било влияние върху подобна маса.
Израженията на спътниците му издаваха същото удивление — дори сухият, циничен Ондраус стоеше безмълвен.
Тамас намести шапката си, за да заслони очи от пладнешкото слънце, и прокара ръка по бузата си. Той осъзна, че два поредни дни не се е бръснал; брадата му бе набола. Неподобаваща гледка за един фелдмаршал в парадна униформа.