Той подмина солариума и библиотеката, насочен към главната административна сграда. Стъпките му отекваха из празната градина и по стъпалата. На върха на стълбището той установи, че вратите от масивен дъб са отключени.
Никой не го спря, когато пое по коридора. В един миг той сам забави ход, за да разгледа портрета на настоящия ректор. Дори като млад ректорът не бе могъл да се похвали с красота — не и с подобно петно, скриващо половината му лице. Но се говореше, че той е ненадминат учен.
Адамат подмина кабинета му и спря пред следващата врата. Тя беше малка, притворена с парче дърво, а намиращото се отвъд помещение спокойно можеше да представлява килер. От вътрешността му долиташе скърцането на перо.
Инспекторът почука двукратно и пристъпи вътре. Мъж с младежки вид седеше зад бюрото в единия ъгъл на стаята. При секретаря на ректора човек би очаквал да завари хаос, ала тук всяко късче хартия се намираше на мястото си, а прахта биваше забърсвана ежедневно.
Посетителят се усмихна. Някои неща не се променяха.
— Адамат. Каква изненада — рече Ускан. Той застопори перото в поставката и дъхна върху мастилото, преди да отмести листа. — Каква приятна изненада.
— Радвам се, че те намирам тук, Ускан — отвърна Адамат, — а не на мястото на екзекуцията.
За момент по лицето на надигащия се Ускан пробяга сянка. Той заобиколи бюрото си и протегна десница към посетителя.
— Една от моите помощнички притежава изключително красноречиво перо. Заръчах ѝ да запише всичко. — Той скриви лице. — А аз си имам работа. За какво ми е да гледам екзекуции?
Адамат оглеждаше приятеля си. Секретарят наистина изглеждаше млад; никой не би му дал четиридесет и петте години, на които беше в действителност. А чертите му издаваха човек, който често чете на прекалено слаба светлина.
— Това е събитието на века — отвърна инспекторът.
— На хилядолетието — поправи Ускан. Той се върна зад бюрото си и подкани посетителя да се настани на единствения друг стол в кабинета. — До този момент в никоя от Деветте държави не е бил детрониран владетел. Нито веднъж, за цялото време от основаването им от Крезимир и неговите братя и сестри. Дори не зная какво да кажа. — Секретарят махна с ръка, прогонвайки притесненото си изражение. — Как е Фая?
— За щастие тя и децата са в провинцията.
— Късмет.
— Да.
Сега приятелят му се оживи.
— А как вървят нещата с печатарската преса? От толкова време съм затънал в работа, че буквално не намирах време да ти пиша. Сигурно е много вълнуващо. Първата парна преса в Адро!
— Ти не си ли чул? — навъси се Адамат.
Другият поклати глава.
— Тя експлодира.
Ускан се вторачи насреща му.
— Не говориш сериозно.
— Взривът уби един помощник и срина половината сграда. Бях излязъл да изпия чаша чай, а когато се върнах… — Адамат рязко раздалечи длани. — Дотук с печатница „Адамат и съдружие“.
— Но ти си бил застрахован.
— Да, бях, но отказаха да ми платят. Аз ги осъдих. А те откриха, че ще им излезе по-евтино да платят на магистрата, отколкото да платят на мен.
Устата на Ускан продължаваше да потрепва.
— Не мога да повярвам. Това начинание гарантирано щеше да те направи и богат, и известен. По това време ти щеше да си станал заможен човек… Ето, точно днес четох, че само в рамките на изминалите шест месеца в Адопещ са били отворени единадесет книжарници. Четенето става много модерно. Поезия, романи, хроники… Индустрията процъфтява!
— Да, продължавай да сипваш сол в раната.
— Съжалявам, Адамат — трепна секретарят.
Посетителят му махна с ръка.
— Случват се такива неща. Това беше преди цяла година. Пък и не съм дошъл, за да ти се оплаквам, а по работа.
— Пак ли някакво разследване? Поне това ти остана.
— Да.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита Ускан.
— Надявам се, че няма да те затрудня. Бих искал да узная повече за престъпването на Обета на Крезимир. И изобщо за въпросния обет…
Ускан се облегна в креслото и се загледа към тавана.
— Звучи ми познато — обяви той след няколко мига. — Много познато, но не мога да се сетя. Не всеки притежава памет като твоята. — Секретарят се надигна. — Ела.
Двамата напуснаха административната сграда и се отправиха към библиотеката. Някой се беше досетил да заключи вратите ѝ, но Ускан разполагаше със собствени ключове.
Тамошният вестибюл представляваше място, където човек да окачи палтото си и да обърше обувки. Отвъд него се простираше обширно помещение, разделено на три нива. Навсякъде имаше стълбища и стълби, а масите бяха разпръснати произволно в края на лавиците или под прозорците.