— Казах ви, сър: Центестършир.
— Целият център на града?
Олем кимна.
— Проклятие. — Тамас се облегна в стола си. При това погледът му попадна върху Влора, а гневът му към нея се сля с гнева към глупци, готови да се жертват в името на мъртъв монарх. Ръцете му започнаха да треперят. — Защо? — неволно процеди той. Тамас веднага се укори. Той умееше да се сдържа много по-добре. Той си наложи да погледне Влора в очите. Защо предаде сина ми?
Насреща си той видя мъка. Погледа на самотно и тъжно момиче. Очите на дете, допуснало ужасна грешка. Той побесня. Столът му изхвърча назад, изблъскан.
— Сър! — остро каза Олем.
— Какво? — буквално изкрещя Тамас.
— Сега не е нито времето, нито мястото, сър.
Тамас усети как устните му се движат безмълвно. И си припомни заръката, която бе дал само преди минути.
Вратата на кабинета се отвори рязко. Таниел нахлу задъхан, явно изкачвал и петте етажа тичешком. При вида на Влора той застина.
Младата жена се изправи.
— Таниел.
— Какво има? — попита Тамас. Спокойствието в гласа му бе наложено със сила.
— Генерал Уестивън укрива Привилегированата.
— Уестивън е на почивка в Нови. Погрижих се за това преди преврата.
— Върнал се е вчера. Току-що пристигам от дома му. Къщата се охранява най-малко от две дузини гвардейци. Привилегированата е вътре, но ние нямаше как да си пробием път. Тя е негова гостенка.
— Той трябва да е извън града. Може просто да използват дома му като временен щаб.
Таниел пристъпи навътре, подминавайки Влора. Без да откъсва очи от баща си, той отвърна:
— Ако Уестивън е в града, той ще действа бързо. Във всеки един момент може да атакува.
Тамас се облегна назад, замислен. Генерал Уестивън, бившият предводител на кралската гвардия, беше жива легенда. Той се ползваше с уважението и на благородници, и на простолюдни и беше печелил сражения из половината свят. Генералът беше един от малцината военни, които Тамас признаваше за равни. И беше роялист до мозъка на костите си.
Фелдмаршалът придърпа кутията с пистолетите и започна да зарежда единия.
— Олем, изгони от сградата всички, които не принадлежат към седма бригада. Когато я обезопасим, ще се погрижим за барикадите. Възможно е те да са свързани с генерал Уестивън.
Олем тичешком напусна кабинета.
Останалите последваха Тамас в коридора и надолу по стълбите. Олем ги пресрещна на втория етаж. Сградата гъмжеше от народ — цивилни, земеделци, бедни търговци. Изглеждаше, че половината град се е струпал тук. Телохранителят трябваше да си пробива път сред тълпата.
— Сър — поде Олем, — в сградата има прекалено много хора. Ще се нуждаем от часове, за да опразним всички стаи.
Тамас се навъси.
— Какво правят всички те тук? — Беше се образувала опашка, чието начало не се виждаше. Фелдмаршалът сграбчи най-близкия от чакащите, металургист, доколкото можеше да се съди по работните му дрехи и по значката. — Ти защо си тук?
Работникът трепна.
— Простете, сър, дошли сме да се оплачем от новите данъци. — Той протегна ръка към останалите чакащи. — Всички ние сме дошли по тази причина.
— Нови данъци не са били налагани — рече Тамас.
— За краля!
Край ухото на Тамас изпищя изстрел; работникът се свлече на земята, преди да е успял да изтегли кинжала си. Влора вече презареждаше пистолета си. Таниел, стоящ от другата страна на Тамас, бе изтеглил и двата си пистолета.
В цялата зала избухна паника. Плащове и палта биваха захвърляни, изпод тях изникваха мечове, кинжали и пистолети — неколцина дори носеха мускети. Струпалите се граждани се превърнаха във въоръжена тълпа.
Всички те се нахвърлиха върху Тамас със същия вик: „За краля!“
Олем скочи към фелдмаршала, изпразвайки пистолета си. В следващия момент телохранителят изтегли сабята си и в рамките на три мига посече също толкова роялисти. Тамас изтегли меча си и изрева:
— При мен, войници от седма бригада!
Неподготвените войници биваха посичани. Роялистите бяха успели да изпълнят залата, задействайки капана си. Но те не бяха очаквали трима барутни магове и дисциплинираната ярост на Олем.
— Качете се обратно на горния етаж, сър — извика телохранителят.
Четиримата започнаха да си проправят път към стълбището. Роялистите нападаха едновременно, стараещи се да се възползват от превъзхождащата си численост. Тамас пристъпи редом до Олем, за да удържа наплива, а Влора и Таниел стреляха иззад тях. Над стълбището надвисваше облак от барутен дим. Тамас го вдъхваше с пълни гърди.
Сиво-бели униформи изникнаха в преддверието. Хилмани — остатъкът от личната охрана на Мануч. Те бяха дванадесетима и носеха въздушни пушки с щикове. Това не бяха обикновени фанатици, а дисциплинирани убийци, много по-добри от войниците, на които Тамас можеше да се позове в момента. Единствено смъртта можеше да спре устрема на тези гвардейци.
Хилманите носеха оръжия със сгъстен въздух, но за останалите роялисти това не важеше. Тамас почувства как Влора подпалва барутен рог; един от контрареволюционерите край приближаващите се гвардейци избухна, поваляйки двама от тях. Самият фелдмаршал задейства барута в един неизпразнен мускет. Неочакваният взрив пръсна главата на намираща се край стрелеца жена.
Четиримата се оттеглиха до третия етаж, преследвани от гвардейците. Те поемаха към четвъртия, когато дочуха пукота на въздушните оръжия. Този звук винаги смразяваше кръвта на всеки Отличник, защото той знаеше, че въпросните изстрели са насочени специално към него.
Влора се спъна в едно от стъпалата и залитна. Таниел скочи обратно надолу, прикрепяйки щика си, за да пресрещне приближаващия се гвардеец. С едно бързо движение барутният маг преряза гърлото на хилмана и се обърна да посрещне следващия противник. Въпросният беше почти с една глава по-висок и по-едър от него, но тази разлика не му помогна срещу удара с приклад, стоварил се в носа му. Гвардеецът се свлече на стълбите.
Тамас се чувстваше горд от уменията на сина си. Таниел беше стрелец, но притежаваше и безмилостни умения за близък бой.
Таниел се приготви да се нахвърли към четиримата оставащи гвардейци.
— Назад, Таниел! — нареди фелдмаршалът и взе Влора на ръце. Заради барутния транс той не усещаше тежестта ѝ. Тя стискаше зъби от болка. — Засегната ли е костта?
Тя поклати глава.
Тамас чу пукот; куршумът облиза лявото му рамо, прелитайки на сантиметри от главата на Влора. Той се обърна към дулото на изпразнената въздушна пушка, чийто щик вече политаше към стомаха му.
Фелдмаршалът пренесе тежестта ѝ върху едната си ръка, а с другата изтегли пистолета и стреля веднага. Гвардеецът се свлече, прострелян в окото.
Когато Тамас достигна петия етаж, и последните хилмани лежаха мъртви на стълбите. Там той и хората му спряха, за да направят оценка на състоянието си. Олем бе получил няколко рани, които трябваше да бъдат зашити, но никоя от тях не бе сериозна. Куршумът, преминал през бедрото на Влора, не беше засегнал костта; тя щеше да се оправи. Таниел беше невредим — все още погълнат от ожесточението на битката, той обърсваше щика си.
В даден момент Ка-поел се бе присъединила към тях. Червенокосото девойче миришеше на сяра, а ръцете му бяха черни. То бършеше ръце в дрехата си и се усмихна, когато забеляза погледа на Тамас.
От долния етаж долитаха изстрели и кънтенето на остриета. Тамас бавно си пое дъх, заслушан в сърцето на Влора. И двамата се бяха облегнали на стената; тя бе отпуснала глава върху рамото му. Той се отдръпна.
Откъм стълбите долетяха стъпки; миг по-късно на площадката изникна Сабон. По ръкава на куртката му личаха барутни петна; едната му ръка бе разсечена. При вида им той видимо си отдъхна.
— Някой ранен? — попита смуглокожият.
— Дребна работа — отвърна Тамас. — Тебе къде те завари суматохата?
— В офицерската столова. Онези изникнаха от нищото.
— Жертви? — попита фелдмаршалът. Тонът му питаше за важни хора.
— Неколцина — отвърна Сабон и поклати глава, разпознал незададения въпрос. — Имахме си работа предимно с паплач. Те ни изненадаха, но щом хората се организираха, почти нямаше битка. Гвардейците се бяха насочили право към теб.
— Сградата обезопасена ли е?
— Работим по въпроса.
— Пленници? — продължаваше да разпитва Тамас.
— Най-малко две дузини се предадоха веднага. Още четиридесет ранени. Всички те са хора на генерал Уестивън.
— Зная. — Тамас пристъпи до сина си и отпусна ръка върху рамото му. — Добра работа, Таниел.
Таниел отдели щика и го прибра, след което нарами пушката. След един кос поглед към Влора той кимна на Тамас.
— Дългът зове, сър.
Тамас наблюдаваше как Таниел слиза по стълбите, следван от дивачката. Той усещаше, че трябва да каже още нещо. Но не беше сигурен какво.
— Сабон?
— Слушам?
— Свържи се с лейди Винцеслав. Кажи ѝ, че се нуждаем от войниците ѝ. Проклет да съм, ако изпратя собствените си хора срещу барикадите на Уестивън. Организирайте команден пункт недалеч от тях. Влора… — За момент той замълча. — Върви със Сабон. Ти ще бъдеш зачислена към щаба ми.