— Точно така — отвърна Тамас.
— И ти ѝ имаш доверие?
— Докато ѝ плащам.
— Тамас, тя е прекалено избухлива. Тя се отправи подир Привилегированата сама, нарушавайки изричните ми нареждания. Или ѝ е омръзнал животът, или тя има някакви лични сметки за уреждане.
— Не си спомням да съм те поставял начело. — Тамас се надигна, за да пристъпи до бюрото си и да си налее чаша вода.
Таниел изсумтя.
— Това се подразбираше, когато ми придаде онези двамата. Аз съм Отличник.
Фелдмаршалът замислено разклати водата в чашата си.
— Ако онази Привилегирована се измъкне отново, ще поставя Жулин начело. Тя е ефикасна — жестока, когато се налага, но ефикасна.
— Сториш ли го, аз ще разкажа пред съвета ти защо половината град е бил разрушен в битка между две Привилегировани — заяви Таниел, неспособен да сдържа ожесточението си. Тамас умишлено ли се правеше на глупав?
— Ще ти дам още един шанс — рече Тамас.
Таниел стисна зъби.
— Съмняваш се, че ще успея да се справя? Нямаш ми доверие, нали? Какво е нужно, за да го получа? Петдесет Привилегировани, зачеркнати върху приклада на пушката ми? Или сто?
— Зная на какво си способен, но ти си още млад. И си избухлив.
— И това ми го казваш точно ти?
— Мери си приказките. Ако не следваш нареждания, ще възложа задачата на друг. Влора с готовност би приела шанса да си върне благоразположението ми.
— Мога да се справя — процеди Таниел през зъби.
— Тогава го докажи. Вслушвай се в съвета на Жулин. Тя има голям опит в преследването на Привилегировани; самата тя е умела магьосница.
Младият мъж изсумтя.
— Велики Крезимир, човек ще рече, че си спал с нея!
Последва кратко мълчание; в погледа на Тамас блесна гняв. Таниел се ухили широко и отметна глава с гръмък смях.
— Познах! Ти наистина си спал с нея!
— Достатъчно, войнико.
Последните думи дойдоха от новия телохранител. Той беше седнал на дивана и гледаше и двама им сред дима на цигарата си. За момент Таниел се извърна към него, сетне отново погледна баща си. Тамас бе стиснал юмруци и скърцаше със зъби.
Доволството на младежа се сблъскваше с усещането за опасност. Двамата бригадни се бяха привели над една от картите, преструващи се, че не чуват разговора между баща и син.
Таниел безшумно прочисти гърло.
— Жулин не може да я проследи. Тя сама призна. Привилегированата прикрива следите си чрез дъжда. Погледът на третото ми око не откри нищо. Ка-поел е единственият ни шанс, но както вече ти казах, жената се намира в движение. Има и друго. Когато най-сетне я открием… Тази жена е силна, не просто в мистично отношение. Аз я прострелях три пъти. Пронизах я в стомаха с щика си. А тя разруши две постройки и изчезна. Успява да избяга с рана, която би трябвало да я е убила. Това е причината да търся Бо.
Тамас се беше овладял.
— В никакъв случай. Няма да рискувам в града да има кабалист. Може би след няколко месеца. Ще трябва да се оправяш с наличното. Рийз — обърна се той към един от наемниците, ветеран с превръзка над окото — нужна ми е една рота, която да е на разположение на Таниел. Дай му и опитен следотърсач, човек, който да умее да се оправя в града.
Възрастният военен кимна, а Тамас отново се обърна към сина си и даде знак, че разговорът е приключил.
Таниел подигравателно отдаде чест, обърна се кръгом и напусна стаята. Отвън той поспря, за да вдиша поредната ивица барут. Трансът се задълбочи веднага. Младият мъж потръпна; заради яснотата, с която съзираше, очите му бяха започнали да се насълзяват.
— Престани да ме гледаш така — обърна се той към Ка-поел.
Девойката направи жест, повтарящ неговия, и поклати глава. „Прекалено много барут.“
— Нищо ми няма.
Тя отново поклати глава.
— Ти пък какво ли знаеш?
Ка-поел го изгледа остро.
Таниел се извърна. Готън ги чакаше от другата страна на улицата и наместваше оръжията си, за да седне на една веранда.
— Мисля, че един от двамата докладва на Тамас — каза Таниел. — Това не би ме изненадало. Той никога не ми се е доверявал. — Той потри носа си. — Все още си мисли, че съм дете.
Ка-поел допря юмруче до сърцето си и посочи към него.
— Той ме обича? Може би — продължи Таниел. — Той е мой баща, от него се очаква да ме обича; а Тамас винаги върши полагащото се. Но би било добре, ако освен това той ме харесваше.
С глава той посочи към Готън.
— Никога не съм харесвал наемниците. — Младежът се огледа, за да се увери, че наоколо няма войници от Крилете на Адом. — Те не полагат старание, съответстващо на парите, които им плащаш, и са по-склонни да отърват кожите, отколкото да довършат някое възложение.