— Рийз!
Бригадният генерал се отзова веднага.
— Има ли някое от тези оръдия, което да е в изправност? — попита Тамас.
— Осите им са извити, а колелата са счупени. Ще трябва да повикаме майстори да ги поправят.
Тамас посочи към барикадите.
— Предай на хората си да навлязат в обсег на стрелба. Не позволявайте на Уестивън да укрепи барикадите си.
Рийз отсечено отдаде чест и веднага започна да издава нареждания.
Тамас отново влезе в салона. Там изправи един от незасегнатите столове и се зае да рови из бъркотията, докато не откри резервен мундир. Него той нагъна във формата на възглавница и седна.
— Ще ти остане цицина на челото.
На прага стоеше човек, който бе отпуснал ръце на кръста си и разглеждаше щетите. Той имаше дълга черна коса, чиято плитка се спускаше над рамото му, и тънки мустаци. Непознатият беше едър, близо сто и двадесет килограма тежък, и беше с глава и половина по-висок от Тамас. Кожата му имаше слаб жълт оттенък, загатваща за розвелански произход, но в гласа му не се долавяше никакъв акцент. Той носеше кафяви панталони и зацапана бяла риза — дрехите на градски работник; над тях бе наметнал окъсано палто.
— Да — потвърди Тамас, внимателно допирайки пръсти до челото си. — Така мисля. Ти лекар ли си?
Мъжът изненадано погледна към ръцете си.
— Не. Тези пълнички лапи имат само едно призвание: кухнята.
— Готвач?
Едва-що беше отпратил Олем, и ето че в щаба му започваха да пристигат всякакви отрепки.
— Ако ти е нужна помощ, сигурен съм, че войниците вече са организирали лазарет — продължи фелдмаршалът.
Натрапникът присви очи.
— Готвач? — повтори той. — Нима приличам на човек, който се занимава с водниста супа и полусготвено месо? Аз съм майстор готвач. Съветвам те занапред да не прибързваш с определенията и обидите.
Тамас отпусна ръка и се загледа в появилия се. За какъв се мислеше този?
Веселието му преля в раздразнение, когато натрапникът прекрачи прага и обърна едно от повалените кресла, за да се настани недалеч от Тамас.
— Имаш ли представа кой съм? — попита Тамас.
Мъжът махна с ръка: другата бе удобно отпусната върху шкембето.
— Фелдмаршал Тамас, ако не греша.
И нагъл.
— А ти си?
Мъжът извади носна кърпичка и попи челото си.
— Тук е страшно горещо. Но това не е оправдание да забравям обноските си. Аз съм Михали, лорд на Златните майстори, син на Моака.
Златните майстори. Това звучеше познато на Тамас, но той не можеше да се сети…
— Моака? — повтори той. — На-барон Моака?
— Баща ми, Крезимир да го прости, предпочиташе да гледа на себе си като на кулинарен експерт.
Тамас отново докосна челото си. Раната беше спряла да кърви, но главоболието му се влошаваше.
— Веднъж присъствах на един от неговите приеми. Храната беше ненадмината. Той почина миналата година, нали?
Дори синът на един на-барон нямаше място тук. Къде се беше запилял Олем?
— Той винаги приготвяше всичко сам. — Михали сведе глава. — Жалко, че сърцето му не издържа, когато той опита агнешкото ми суфле. Той беше много горд от мен, че най-сетне съм го надминал. — Заради спомените той бе придобил празен поглед.
— Прости откровението ми, но какво, в името на ямите, търсиш тук? — осведоми се Тамас. И без натрапници болката в главата му беше достатъчно силна.
— Прости разсейването ми. Аз съм превъплътеният бог Адом.
Фелдмаршалът не можа да се сдържи. В първия миг той прихна, а сетне се засмя гръмко. И удари с длан по коляното си.
— Свети Адом? Забавно.
В следващия миг Тамас изохка; пристъпът на смях не беше добра идея.
— Свети… — изръмжа Михали. — Аз претворявах хаоса в ред заедно с Крезимир, а те се ограничават да ме обявят за светия. Какво да се прави, такива са хората…
Тамас успя да успокои смеха си.
— Ти сериозно ли говориш?
— Разбира се — отвърна Михали, поставяйки длан върху сърцето си. — Кълна се в майчината си тиквена супа.
Тамас се надигна. Това някаква шега ли беше? Идея на Сабон? Не, по-скоро на Олем. Телохранителят бе по-несериозен, отколкото се полагаше.
— Олем — провикна се той. Отговор нямаше. Тамас тихичко изруга. Той му беше възложил да изпрати хора, а не лично да обхожда целия град. — Олем!
Коридорът си оставаше пуст.
От прага Тамас отново се обърна към госта си.
— Още не бих искал да се срещам с хората — обяви от мястото си Михали. — Не искам да създавам проблеми. Срещата с бог е сериозна работа.