— Аз никога не забравям наученото — рече Адамат. — Престъпеният обет на Крезимир беше улична шайка с четиридесет и трима членове. Всички те бяха млади, някои от тях още деца, най-големите нямаха и двадесет години. Ние се опитвахме да достигнем до главатарите им, за да сложим край на поредица кражби. Особеното при тях беше, че имаха навик да влизат в църквите и да ограбват свещеници.
— Какво стана с тях?
Адамат не можа да сдържи поредния си поглед към кървавото ручейче.
— Един ден те просто изчезнаха — всички, включително и информаторите ни сред тях. Намерихме ги няколко дни по-късно — четиридесет и три тела, наблъскани в отходна шахта като мариновани свински крака. Личеше, че са били жестоко избити с магия. Подписът на кралската кабала… С това случаят бе приключен.
Заради спомена инспекторът едва не потръпна. Нито преди, нито впоследствие в практиката си той не бе се натъквал на подобна гледка. Дори екзекуциите и кървавите местопрестъпления не бяха го изпълвали с такава отврата.
Смуглокожият отново изникна на върха.
— Нужен си ни — обърна се той към Тамас.
— Разбери защо маговете изричаха тези думи с предсмъртния си дъх — рече Тамас. — Може да има връзка с онази шайка. Може и да няма. И в двата случая искам отговор. Подобни гатанки не ми харесват.
Той се надигна с лекота и се затича нагоре по стълбите — с пъргавина, която подхождаше на човек двадесет години по-млад. Единият му ботуш разплиска кръвта и започна да оставя подире си алени отпечатъци.
— И никому не казвай за нещата, които си видял, докато не започне екзекуцията — подвикна фелдмаршалът през рамо. — Тя ще се проведе по пладне.
— Откъде да започна? — поколеба се Адамат. — Може ли да говоря със Сенка?
Тамас поспря близо до върха на стълбището и се обърна.
— Ако умееш да разговаряш с мъртвите, моля.
Инспекторът стисна зъби.
— Как точно изричаха думите? — попита той. — Като заповед, твърдение или…?
Тамас се навъси.
— С настойчивост. Сякаш изричането на тези думи за тях беше по-важно от предстоящата им смърт. С друго не мога да ти помогна.
— Още нещо — спря го Адамат.
Видно беше, че търпението на Тамас се изчерпва.
— Щом искате от мен да ви помагам, кажете ми: защо? — В допълнение на въпроса си той посочи към кървавите стъпала.
— Нямам време за приказки.
Адамат стисна зъби:
— Заради власт?
— Заради себе си — отвърна Тамас. — И заради Адро. За да не може Мануч да ни превърне в роби на Кез с глупавия си договор. И защото онези философи от университета само си играят на бунт. Епохата на кралете е мъртва, Адамат. Аз я убих.
Адамат разглеждаше лицето му. С краля на Кез предстоеше да бъде подписан мирен договор. Условията на този договор анулираха всички адрански дългове, но в замяна на това налагаха сурови данъци и ограничения, които на практика превръщаха Адро във васал на Кез. Фелдмаршалът не бе скривал гнева си срещу тези споразумения. Но пък това можеше да се очаква. Именно кезианци бяха екзекутирали съпругата му.
— Така е — рече Адамат.
— Залавяй се да търсиш проклетите отговори. — Фелдмаршалът се извърна и отново се затича нагоре.
А Адамат си припомни телата на гамените, извличани от шахтата. И ужаса, вледенил лицата им. Много е вероятно отговорите наистина да се окажат проклети.
Глава втора
— Лайош умира — каза Сабон.
Тамас тъкмо влизаше в покоите на вече покойния придворен маг Закари. С бързи крачки фелдмаршалът прекоси салона и влезе в спалнята — самата тя бе по-обширна от домовете на повечето търговци. Стените бяха тъмносини, украсени с различни картини, изобразяващи различните предшественици от адранската кралска кабала. Спалнята бе директно свързана с помощни помещения — тоалетна, кухня… Вратата на личния бордей бе строшена: стаята бе осеяна с късчетата ѝ.
Леглото на Привилегирования бе оголено; тялото на мъртвеца бе избутано на пода с все чаршафите, за да направи място за ранения барутен маг.
— Как си? — попита Тамас.
Лайош изхриптя в отговор. Отличниците бяха по-издръжливи от обикновените хора, а с помощта на барута, който Лайош бе погълнал, болката почти бе изчезнала. Но това не беше особена утеха. Половината от дясната му ръка липсваше — по дължина — а в корема му зееше дупка с големината на пъпеш. Истинско чудо беше, че той изобщо е още жив. Другите му бяха дали половин рог барут. Тази доза сама по себе си трябваше да го е убила.
— И по-добре съм бил — отвърна Лайош. Той отново се закашля; от крайчеца на устата му изникна кръв.