— Уверявам те, че моят господар се интересува от добруването на Деветте държави.
Този тих, шипящ звук започваше да дразни Адамат. Инспекторът трябваше да се напряга всеки път, за да чува неканения гост.
— Интересът на Деветте не съвпада с интереса на Адро. А аз съм склонен да смятам, че ти работиш за Кез. Във вестниците пише, че посланиците ще пристигнат въпреки преврата; те очакват от Тамас да подпише споразумението.
— Не работя за Кез.
— А за кого?
— Това не е от значение за теб.
— Запознанството ни не протича в особено благоприятна за теб светлина. Ти влизаш неканен в дома ми, убиваш човек в собствената ми всекидневна и ме заплашваш. Откъде знаеш, че няма да повикам полиция?
Лорд Ветас се усмихна.
— Аз не съм от хората, за които човек вика полиция — предупреди той. — Точно ти би трябвало да забележиш това.
— Да, вече го осъзнах. — Адамат скръцна със зъби. — Ти си от хората, които са подобаващо олицетворение на злото.
Ветас го погледна изненадано.
— Злото? Нищо подобно, добри ми господине. Аз олицетворявам прагматичността.
— Познати са ми тези като теб — отвърна инспекторът. — Ти също ме познаваш. Или поне така си мислиш. Сега напусни дома ми.
Той погледна към Сусмит. Палагий бе удушен от собствения си служител. Дали същото щеше да се случи с Адамат? Дали Сусмит наистина беше негов приятел? Боксьорът изглеждаше смутен. Той наблюдаваше двамата главорези и лорд Ветас и пукаше кокалчета, както когато се подготвяше за битка.
— Аз ще изплатя дължимото — продължи Адамат, — ако действително си поел дълга ми. Или пък ще се примиря да живея на улицата, ако не успея да се издължа. Но няма да изменя на клиент или на страната си.
Лорд Ветас замислено разглеждаше ръцете си. Накрая той се надигна и взе шапката си от бюрото.
— Ще се върна, когато придобия по-убедителна позиция — заяви благородникът. Думите бяха изречени с фактуален тон, но загатнатото им значение накара Адамат да изтръпне. — А междувременно, в израз на благоразположението на моя господар, ние анулираме дълга ти.
Ветас се отправи към вратата, повдигайки шапка.
— Помисли над предложението ни. — На излизане той подаде малка визитна картичка.
Едва подир излизането на лорда и неговите биячи Адамат си спомни тялото, застинало в любимото му кресло.
— Потърси нещо за ядене от килера. Аз ще се погрижа за почистването — обяви той, хвърляйки мрачен поглед към Сусмит.
— Яков е много привързан към теб — каза жената.
Нила седеше от другата страна на масичката и отпиваше топъл чай. Над двете им грееше слънце, духаше приятен вятър: тя почти можеше да забрави барикадите от другата страна на сградата, където привържениците на монархията бдяха срещу превъзхождащите ги по численост и опит войници.
— Аз не мога да остана — отвърна Нила.
Жената я погледна над ръба на чашата си. Тя се казваше Розалия и беше Привилегирована. Гвардейците казваха, че тя е последната Привилегирована, останала в Адро, макар че никой не знаеше откъде се е появила. Тя не принадлежеше към кабалата на Мануч.
Не беше ясно защо тя проявява интерес към Нила. Слугинята си нямаше представа как да се държи в присъствието на Привилегирована. И тъй като за нея беше невъзможно да направи реверанс седешком, както ѝ се искаше под този поглед, тя сведе очи към чая си.
— Защо, детето ми?
Нила се размести. Тя не се смяташе за дете. На осемнадесет тя се считаше за жена. Тя умееше да пере, глади и шие. И ако целият свят не беше се продънил в ямите покрай Тамасовия преврат, някой ден тя щеше да се ожени за Юин, сина на иконома. Най-вероятно Юин бе убит по улиците. Или беше избягал.
Когато Нила не отговори, Розалия продължи.
— Предстои ни да се срещнем с фелдмаршал Тамас, за да преговаряме. Ако той успее да се вразуми, ти ще се окажеш бавачка на новия крал на Адро.
— Аз не съм бавачка — отвърна Нила. — Аз пера.
— Не е от значение какво си правила преди, дете. Аз самата съм била много неща през живота си. Същността на Привилегирована не е нито първото, нито последното от тях.
Че какво беше по-значимо от това да бъдеш Привилегирован?
— Простете — промърмори слугинята.
Розалия въздъхна.
— Говори, дете. И ме гледай в очите. Ти вече не си перачката на херцог.
— Аз съм простолюдна, госпо… милейди. — Преди днешния ден Нила никога не бе срещала Привилегирована; тя не знаеше как да се обръща към нея.
— Ти си спасила живота на най-близкия наследник на трона — възрази Розалия. — Баронски титли са били дарявани и за по-нищожни заслуги.