— Убийството е рисковано. То може да настрои хората срещу мен.
— Ти си глупак.
Тамас я изгледа предупредително.
— Ако няма да използваш това, ще имаш нужда от мен на срещата — продължи тя.
— Защо? — Фелдмаршалът си погледна часовника. Преговорите бяха насрочени за десет часа̀. След два ча̀са.
— Защото генерал Уестивън поддържа Привилегированата, която преследваме. Тя ще бъде там. Няма да се изненадам, ако тя се опита да те нападне.
— Имам си барутни магове — рече Тамас.
— Твоето хлапе я простреля три пъти и блъсна един лакът метал в стомаха ѝ. Нима някой от останалите ти Отличници може да стори нещо по-различно?
Това потвърждаваше доклада на Таниел. Тази Привилегирована беше специална. Тя беше различна.
— Ти я познаваш, нали? — каза той. — Става дума за лични сметки. Личи по начина, по който говориш за нея. Ти искаш смъртта ѝ.
— Не говори глупости.
— През последните две години ти уби седмина Привилегировани по моя поръчка. Всеки път ти пристъпваше към работа хладно и механично.
— И всеки път успявах да ги убия най-късно до втория ден — отвърна Жулин. — Този случай наистина се превръща в сметка за уреждане. Искам кучката да умре.
— И не я познаваш?
— Разбира се, че не я познавам.
Тя лъжеше. Личеше по начина, по който ожесточението в погледа ѝ се усили. Тамас бе открил това неотдавна, но знаеше със сигурност: когато Жулин лъжеше, тя правеше думите си по-пламенни.
Но защо ѝ беше да лъже за това?
— Ще успееш ли да я удържиш, ако тя наистина направи опит?
— Разбира се. Всеки път, когато двете се сблъскаме, тя побягва. В най-лошия случай ще я изплаша.
— Върви да доведеш Таниел, питомната му дивачка и Готън. Върнете се до час. И не прави глупости.
— Ще бъда там, за да те защитя — рече Жулин.
Тамас стоеше до едно поправено оръдие и наблюдаваше как редица роялисти напускат барикадата, понесли бяло знаме. Олем стоеше от другата страна на оръдието, облегнат на лафета, и тихо разговаряше със Сабон. Някъде назад стоеше Влора, заедно с наемническите генерали Рийз и Сабастениен — единствените наемнически пълководци в града. От една сграда в отсрещната страна на улицата Таниел бе насочил оръжието си към барикадите. Жулин наместваше ръкавиците си, застанала редом с неутрализатора. Цяла рота адрански войници стояха мирно на двадесет крачки зад тях. Тамас искаше генерал Уестивън да види пълната неблагоприятност на положението си.
Тези преговори имаха ключово значение. Тамас притежаваше предимство, но генерал Уестивън бе забележителен военен. Той бе в състояние да срине плановете на фелдмаршала с едно просто удължаване на гражданската война.
— Жалка пасмина, сър — отбеляза Олем, сочейки към приближаващите се роялисти.
Тамас не избързваше с преценката си. Роялистите бяха прекарали осем дни зад барикадите. Те бяха мръсни и с измачкани дрехи, но не издаваха следи от глад или умора. Макар да се намираха зад укрепление от отломки, генерал Уестивън щеше да се е погрижил всеки от хората му да е отпочинал и нахранен — последното не представляваше проблем, тъй като градските житници също се намираха под техен контрол. На практика роялистите се хранеха по-добре от по-голямата част от Адопещ.
Фелдмаршалът се намираше в лек барутен транс, който му позволяваше да различава лицата от иначе невъзможно разстояние. Генерал Уестивън той познаваше — висок, плешив мъж с петна върху скалпа си. Старостта бе превърнала пълководеца в скелет, обвит с кожа; той се движеше бавно заради напредналия си ревматизъм. Но нищо от това не даваше основания за подценяването му. Умът на генерала пак запазваше остротата си.
Придружаващите го хора бяха непознати за Тамас. По понастоящем окъсаните им скъпи дрехи личеше, че са благородници. Хора, които се бяха измъкнали през затягащата се мрежа в нощта на преврата или бяха прекалено дребни, за да попаднат в списъка за елиминиране.
Но жената, която вървеше с тях, познаваше. Това беше Привилегированата, убила Лайош и още четирима. По нищо не личеше, че нанесените ѝ от Таниел рани са я засегнали. Може би Таниел грешеше. Може би той бе пропуснал. За момент Тамас докосна погледа ѝ. Тя невъзмутимо го погледна в очите.
Таниел никога не пропускаше.
Роялистите поспряха за момент; след кратък разговор те отново закрачиха и заеха позиция срещу Тамас и наемниците му. Те бяха двадесет; Уестивън беше единственият войник сред тях. Фелдмаршалът осъзна, че това не са противници, а комитет.