— Фелдмаршал Тамас — заговори тлъст благородник с изцапан пояс. — Нареди на хората си да не стрелят! Ние сме дошли да преговаряме.
Тамас погледна към войниците зад себе си. Те стояха мирно, заели позиция за стрелба.
— Уести — рече той, — радвам се да те видя.
Уестивън отвърна на кимването му.
— Иска ми се да се срещахме при други обстоятелства, приятелю.
— Никой няма да те кори, ако се отдръпнеш от тези хора. Ти ще бъдеш значим съюзник в укрепването на страната.
— Аз виждам, че ти я рушиш — отвърна Уестивън.
— Нима искаш да ми кажеш, че не виждаш покварата? — рече Тамас. — Нищо, което не включваше унищожаването на благородниците, нямаше да спаси Адро.
Очите на Уестивън бяха уморени; лицето му беше напрегнато. Той имаше вид на човек, който отчаяно иска да се съгласи.
— Тук е заложено повече, отколкото осъзнаваш. Освен това ти уби моя владетел, Тамас. Не бих могъл да ти простя това.
— Твоят владетел се канеше да отстъпи цялата държава на Кез! — Фелдмаршалът повиши глас. Уестивън беше умен човек. Не, не просто умен, а брилянтен. Нима беше възможно той да не осъзнава целта на Тамас? Защо се опитваше да му пречи? — Аз не можех да позволя един подпис да превърне всички ни в роби. Какво може да е по-важно от народа?
Генералът погледна към войниците на Тамас.
— Няма да говоря тук — остро заяви той. — Дошли сме да преговаряме.
— И от каква позиция? — осведоми се Тамас. — Вие сте напълно обградени. Аз имам повече хора…
— Зад тези барикади имам двадесет хиляди.
— Ако броим жените и децата — изфуча Тамас. — Имаш няколко опасни Чудаци. И това. — Той посочи към Привилегированата. — А аз разполагам с дузина барутни магове и достатъчно оръдия, за да разруша половината град.
— Онази половина, която остана незасегната от земетресенията?
Спокойствието на Уестивън беше влудяващо. Тамас скръцна със зъби.
— Аз имам време — продължи Уестивън. — Под мой контрол се намират градските житници и оръжейните складове. Храна и оръжия, от които ще имаш нужда, защото кезианските делегати ще пристигнат всеки момент. Когато видят, че ние се намираме в гражданска война, те веднага ще надушат възможност; в рамките на седмици те ще изпратят армия. А дори и да не го сторят, народът ще започне да се изморява от този сблъсък. На твоите войници и на наемниците те ще гледат като на бреме. Те ще се обърнат срещу теб, когато видят, че не си в състояние да ги изхранваш и възстановиш града им.
Негодникът изреждаше проблемите му с пълна точност.
— И какво предлагаш? — попита Тамас, поглеждайки към благородниците.
Мъжът с изцапания пояс пристъпи напред.
— Аз съм виконт Максил — представи се той, повдигайки лист хартия. — Това е списъкът с нашите искания.
Тамас изтръгна листа от ръцете му и хвърли бърз поглед.
— Очаквате от мен да се оттегля? Сам да арестувам себе си? — Той смаяно изгледа благородниците.
— Ти извърши държавна измяна! — каза един от тях. — Ти уби нашия крал!
Тамас остана загледан в тях, докато друг от благородниците не се обади:
— По този въпрос сме готови да преговаряме.
Фелдмаршалът отново се зачете. Още преди да е приключил със следващия абзац, той вече клатеше глава.
— Искате всички кралски и благороднически земи? За глупак ли ме вземате?
— Това също подлежи на промяна — каза Максил.
— Само преди секунди ти ги нарече искания.
— Преговори — рече Максил, свеждайки поглед.
Тамас му върна листа.
— Уести, не можеш ли да ги вразумиш?
Уестивън ви рамене.
— Преговаряй, Тамас. Умолявам те.
— Дай ми минутка.
Тамас се върна зад оръдията и направи знак на двамата наемнически предводители. Последваха ги Олем, Влора и Сабон. Жулин стоеше неподвижна, вперила напрегнат поглед в другата Привилегирована.
Бригаден генерал Сабастениен заговори първи.
— Те нямат позиции, от които да отправят искания.
Наемникът беше млад, съвсем малко по-голям от Таниел; за Тамас беше трудно да се отнася към него сериозно. Ала никой не се издигаше сред Крилете на Адом без заслуги.
— Боя се, че не е така — каза Сабон. — Уестивън е прав. Ние не разполагаме с време. Ако посланиците пристигнат и ни заварят в подобно състояние…
— Да не говорим за житниците — каза Тамас. — Намалихме дажбите с една трета, за да имаме достатъчно храна за жителите. Хората гладуват. Те няма да търпят това положение дълго.